— Нямате представа какво е! — изкрещя той и гласът му потрепери. — Как можахте да се опитате да избягате, да зарежете единствения ни шанс да намерим лек за тази болест!
Мъжът очевидно едва се сдържаше. Томас не знаеше колко още ще издържи на тази сцена. Изведнъж Миньо го заобиколи и застана отпред. Странно, но пазачите не направиха нищо, за да го спрат.
— Никъде нямаше да бягаме — заяви Миньо, опитвайки се да успокои треперенето в гласа си. — И не е редно да ни заплашвате по този начин.
— Какво си мислиш, че… — Мъжът неочаквано скочи напред и протегна ръце към гърлото на момчето. Сграбчи го, преди Миньо да успее да се дръпне, и пръстите му обгърнаха тънкото момчешко вратле. После двамата се свлякоха на земята. Джон Мичъл се претърколи върху Миньо и започна да го души.
Момчето риташе, извиваше нагоре гръб и се опитваше да разтвори пръстите на мъжа. Томас понечи да пристъпи напред, макар да не знаеше как да помогне, но Алби го изпревари, засили се, блъсна нападателя с рамо и го претърколи настрани. Миньо се надигна, поемайки си хрипливо дъх.
Междувременно Алби и Джон Мичъл се затъркаляха по земята, като всеки се опиташе да вземе връх над другия. В крайна сметка мъжът яхна Алби също както бе направил с Миньо. Този път Миньо се притече на помощ на приятеля си, преди Томас да успее да реагира. Той блъсна Джон Мичъл, събори го и двамата с Алби му се нахвърлиха.
Пазачите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се втурнаха да разтървават биещите се.
— Хайде стига — заговори жената, гласът й бе напълно спокоен. — Достатъчно. Виждате, че той не е добре.
Нито Миньо, нито Алби подсказаха с нещо, че са чули думите й. Жената извади пистолет, вдигна го и извика:
— Спрете веднага!
Томас и Тереза успяха да сграбчат приятелите си през гърдите и ги дръпнаха от поваления мъж. Скоро всички стояха един до друг, дишайки тежко, само мъжът остана да лежи на земята с окървавен нос и подута устна. Сетне, изненадвайки всички, дори пазачите, ако се съдеше по израза на лицата им, той коленичи, сплете пръсти и ги вдигна пред гърдите си.
— Моля ви — произнесе с разтреперан глас. — Моля ви, не ме съдете. Моля ви, спасете ме. Ако не мен, то тези, които идват след мен. Моля ви, умолявам ви. Моля ви, моля ви, моля ви. — Всяка негова дума бе мъчително ридание, сълзите се стичаха като малки потоци по лицето му. Раменете му се разтърсиха, гърдите му се повдигаха в мъчително хлипане.
— Моля ви, спасете ни. Моля ви, открийте лек. — Вече почти шепнеше.
А после от мрака край тях се появи Рандал, сякаш бе наблюдавал цялата сцена скрит в сенките. Приближи се мълчаливо и се изправи до Джон Мичъл.
— Ето в какво се превърна нашият свят — заговори Рандал. — Освен ако не си муни, разбира се, и докато не открием лек. Иначе ни остават две възможности. Да станем като… съществата, които видяхте в ямата, или да напуснем доброволно този свят, преди да сме изгубили разсъдък. Което ме помоли да сторя този добър човек, когато настъпи моментът. Надявам се, ще оцените усилията, които му бяха нужни, за да успее да състави няколко разумни изречения тази вечер. — Той кимна на пазачите. — Отведете ги вътре. Мисля, че часът на нашия стар приятел удари.
Рандал извади пистолета от кобура и го зареди.
— Какво ще правите? — възкликна Томас.
Рандал не отговори, но не беше и нужно.
19.
224.10.20/4:01
Никой не заговори. Нито дума. Прибраха ги в комплекса на ЗЛО и ги поведоха. Томас и приятелите му мълчаха като вцепенени. Двама пазачи ги придружиха до асансьорите и после по коридорите. Най-сетне стигнаха до асансьора, който водеше нагоре. Тук мъжът отдели Миньо и Алби, които едва успяха да им кимнат на раздяла, а Томас и Тереза бяха насочени към близката врата. Докато вървяха по следващия коридор, Томас беше напълно погълнат от мрачните си мисли.
Най-сетне, след едно сякаш безкрайно пътуване, Томас и Тереза се озоваха пред вратите на своите стаи, охранявани единствено от жената.
— Ето че пристигнахме — обяви тя.
Тереза се прибра, без да каже нито дума.
— Как може да го направи? — избухна Томас, внезапно завладян от гняв. — Да застреля човек просто така, да насочи оръжие в тила му и да дръпне спусъка?
„И да зашлеви едно петгодишно момче“ — искаше да добави, но премълча.
Жената въздъхна, давайки израз на чувства, твърде сложни, за да бъдат разбрани.