Чудовището доближи едно въртящо се стоманено колело към лицето на Миньо, който бе опрял глава в стената с разкривено от ужас лице.
— Последен шанс! — изкрещя Томас. — Ако той умре, аз също… — Млъкна, забелязал, че Рандал натиска отново същото копче.
— Пауза — нареди той припряно, сякаш усетил, че леко е прекалил, че е стигнал твърде далече.
Съществото застина. Томас изпусна рязко и силно въздух. Отпусна се назад и скри лицето си в длани. Трябваше да положи всички усилия, за да не избухне в сълзи.
— Погледни го, моля те — рече Рандал. — Погледни.
Томас вдигна глава и втренчи поглед в екрана.
— Виждаш ли? — попита Рандал. Той също гледаше Миньо. Чудовището бе обгърнало момчето като гигантска завивка. — Не ти ли казах, че почти успяхме? Че създадохме най-великия войник на всички времена?
Томас виждаше само лицето на своя приятел, на човек, изправен на ръба, изгубил връзка с реалността.
— Мисля, че ще бъде излишно да го казвам — продължи Рандал с глас, в който се долавяше възторг от тяхното творение. — Не бива никога да забравяш това, което видя днес. Искам да разбереш колко силни и опасни са тези създания. Движещата сила на твоето състрадание може да се окаже едно от големите парчета на нашия пъзел.
Томас осъзна, че с мъка следи думите му. Не смееше да откъсне поглед от мокрото от пот и сълзи лице на Миньо. Макар въртящото се острие да бе спряло на сантиметри от лицето му, то продължаваше да присвятква заплашително. Томас не смееше да си поеме дъх. Знаеше, че е нужна само една дума от Рандал и Миньо ще изгуби живота си.
Рандал натисна вълшебното копче и произнесе:
— Добре, повикайте го обратно.
След броени секунди скръбникът прибра металните си израстъци, разплу се на пода като огромна медуза, сетне се сви на кълбо, извади шиповете и се изтърколи вън от обсега на монитора. Томас погледна към съседния екран и го видя да се появява там, търкаляйки се към контейнера. Когато стигна до него, съществото прибра шиповете и се претърколи вътре. Контейнерът се затвори, изпускайки нова порция мъгла, и в помещението се възцари покой.
Томас погледна към Миньо. Надяваше се да зърне на лицето му първите следи от възвръщащия се бунтовнически дух.
Но не и този път.
Главата на Миньо бе клюмнала, тялото му се разтърсваше от ридания. Томас преглътна мъчително. Все още не можеше да възприеме докрай видяното преди малко.
— Да те връщаме в стаята — рече Рандал. — Още трима души трябва да видят това, което ти показахме. На твое място щях да си запиша всичко важно, което научи днес.
— Чакайте… какво? — заекна объркано Томас.
Рандал го игнорира.
— Нали си даваш сметка, че никога не бихме допуснали чудовището да нарани Миньо, още по-малко да го убие. Мислех, че си достатъчно умен, за да се досетиш. Искаме само всички вие да получите един важен урок — правилата трябва да се спазват. Да се излиза навън, още повече да се напуска комплекса на ЗЛО… сега вече знаеш последствията.
— Но… — Томас бе твърде объркан, за да може да завърши въпроса.
— Томас, не бива да се безпокоиш от реакцията си днес — заговори доктор Левит. — Беше доста близо до това, което очаквахме, и ние не пропуснахме да отбележим с каква страст и сила защитаваше своя приятел. Да знаеш само колко работа по анализа на случката очаква сега психоекипа. Колко данни има за преработка.
Томас най-сетне започна да схваща какво му говори докторът.
— Какво искахте да кажете с това, че ще покажете представлението на още трима? — посочи той мониторите над тях. — Това е запис, така ли? — Следващата половин секунда сякаш се разтегли до безкрай. „Моля ви, моля ви — повтаряше си той. — Кажете ми, че е било запис“.
— Съжалявам, но отговорът е не — отвърна Рандал. — По-ефективно ще е, ако Миньо го преживее още три пъти. — Той въздъхна. — На толкова много нива, Томас.
28.
228.04.03/7:00
Томас се пресегна, натисна копчето за изключване на алармата и отпусна ръка покрай леглото. Мразеше да става рано след среднощни срещи в склада и вероятно ненавиждаше тази аларма повече от къща, пълна с побърканяци. Гладни побърканяци.
Но пък страшно обичаше десетте минути, които деляха първото натискане на копчето от повторната аларма. Беше като малък бонус всяка сутрин.
Сви се на топка, доволен поне за кратко. Не беше виждал Миньо от близо година, макар да знаеше, че е оцелял след наказанието със скръбника. Е, поне физически. Алби казваше, че душевно и емоционално… Миньо сега бил различен. Не мърморел непрестанно, нито бил онази луда глава и със сигурност повече не споменавал думата „бягство“. Времето несъмнено лекува много рани, но при Миньо, по думите на Алби, вероятно щяха да минат двайсет години, преди да се възстанови напълно.