Асансьорът издаде мелодичен звън и те пристигнаха. В подземието. Томас усети, че сърцето му се разтуптява. Тъкмо тук се бе срещал с приятелите си допреди седмици. Тук се бе превърнал от самотно и нещастно хлапе в сравнително щастлив човек с приятели.
Вратите се разтвориха и санитарите изтикаха количката в коридора. Томас потърси с очи Тереза, докато излизаха след доктор Пейдж. Чък крачеше отзад, ококорил очи от нетърпение да види какво ще последва. По нищо не си личеше да се притеснява от непознатото.
Колелата на количката потракваха по плочките на пода докато вървяха по дългия коридор към Кутията.
— Какво сте се умълчали? — наруши тишината Чък. От време на време се налагаше да подтичва, за да се изравни с тях.
— Ами все още не е пукнала зората — отвърна Тереза. — И не сме закусвали.
— Нито сме пили кафе — добави доктор Пейдж в една от редките си прояви на закачливост. — Бих убила скръбник с голи ръце за чаша кафе.
Томас и Тереза се спогледаха учудено. Доктор Пейдж току-що се бе пошегувала. Може би идваше краят на света.
„Това ме плаши“ — призна Тереза.
„Кое те плаши?“ — попита той.
„Идеята за лабиринта. За прехвърлянето на хора. Но също така ме вълнува. Понякога завиждам на момчетата в Езерото, Да, животът им е доста труден, но и се забавляват.“
Томас повдигна рамене, преструвайки се, че никога не му е хрумвала подобна мисъл. Но истината бе, че напоследък доста често мислеше за това.
„Не зная — отвърна. — Нали си даваш сметка, че психолозите няма да ги оставят още дълго да се забавляват и веселят.“
Тереза не отговори. Известно време крачеха мълчаливо по коридора.
„Съвсем скоро положението ще се сговняса“ — рече накрая. Бяха стигнали високите двойни врати, които водеха към Кутията. Въпреки всички сложни апаратури и техника, с които разполагаше комплексът на ЗЛО, тъкмо тази част беше лишена от каквато и да било представителност. Кутията представляваше голяма прашна кабина на дъното на шахта, извеждаща в Езерото, и бе свързана с помощта на вериги и скрипец с масивния капак на повърхността. Вълшебен асансьор към един прекрасен нов свят.
Томас потрепери при мисълта какво ли е да се събудиш в черна кутия от метал, напълно лишен от спомени. Сигурно преживяването бе ужасно.
— Ето ни и нас — обяви доктор Пейдж и изтика количката до сребристата стена. — Зная, че през последните няколко седмици прехвърлихме доста опитни екземпляри в лабиринта, тъй като психоекипът се нуждае от поле за работа, но след Зарт нещата ще се поукротят. Ще пращаме само по едно момче в Езерото веднъж седмично, в един и същи ден и час. Като по часовник. Освен ако не настъпят промени.
„Винаги си оставят отворена вратичка, нали?“ — попита Томас.
„И още как.“ — По някакъв начин Тереза успя да проектира в съзнанието му лицето си с изплезен език и ококорени очи. Изглеждаше глупаво, ала същевременно бе най-подходящият отговор.
Санитарите спряха при Кутията, която бе висока близо три метра. Един от тях отиде в ъгъла и домъкна оттам тежка метална стълба.
— Къде е вратата към това нещо? — попита Чък, докато оглеждаше обшивката, по която не се виждаха никакви шевове или цепнатини. Никой не отговори, докато той заобикаляше металния контейнер, за да се появи от другата му страна.
— Само гледай — предупреди го Тереза, без да крие презрението си.
— Не е нещо, което ще наречеш величествено — присъедини се към нея Томас.
— Нямам търпение! — възкликна радостно Чък. Понякога Томас си мислеше, че е напълно лишен от чувство за хумор.
— Добре — намеси се доктор Пейдж. — Да го пращаме горе. Всичко би трябвало да е нагласено. От командната зала съобщиха, че са готови.
Санитарите хванаха Зарт — единият под мишниците, другият за краката, и го вдигнаха от количката. След това се изкачиха бавно и внимателно по стълбичката, която заскърца под увеличеното тегло. После настъпи момент на объркване, тъй като санитарят, който прикрепяше Зарт през гърдите, се опита да го прехвърли през ръба. Накрая успя да го задържи подпрян там, докато чакаше втория санитар да прехвърли краката.
„Ама че несръчно — рече Томас на Тереза. — Не можаха ли да измислят някой по-добър начин? Пъхнаха импланти в мозъците ни, разполагат с равнотранс, с миниатюрни насекомоподобни роботи с камери. И това ли е, което измайсториха тук…“