Доктор Пейдж не изглеждаше ядосана, гузна или засрамена. По-скоро… натъжена. Объркана.
— Приключихте ли? — попита с уморен глас. — Мога ли най-сетне да говоря? Писнало ви е от лъжи и полуистини? На мен също. Уж дойдохте тук да чуете отговори, а само отправяте обвинения. Трябва да престанете, ако искате да говоря.
Томас въздъхна. Накрая неизменно започваха да се отнасят с него като с дете и той не можеше да направи нищо по въпроса. Най-обидно бе, че той наистина изглеждаше дете в очите им, макар че със сигурност не се чувстваше така.
— Добре — съгласи се Тереза, докато той кипеше отвътре. — Говорете тогава.
Доктор Пейдж кимна.
— Благодаря. А сега — истината. Чрез мутации получихме версия на вируса на изблика, която може да се загнезди в тялото на муни по… доста интересен начин. Начин, който ни помага да разберем по-добре основния вирус. Тази променена версия скръбникът е инжектирал на Джордж, а серумът е, за да преустанови страничните й ефекти. За съжаление серумът все още не е усъвършенстван и вие видяхте неговия… злощастен резултат. — Тя млъкна за момент и погледна Томас, за да провери каква е реакцията му. Той бе толкова втрещен от нейната откровеност, че не можеше да събере мислите си. Тереза също мълчеше.
Доктор Пейдж скръсти ръце.
— Ще продължим работата върху него. Не сме искали Джордж да умре — това е самата истина. Ще коригираме съставките на серума. — Тя млъкна и си пое дъх. — Но ето какво ще ви кажа: получихме някои изключително важни данни в часовете след неговото ужилване, информация, от което се нуждаем непрестанно. Не само от Джордж, но и от всички, които видяха какво се случи и реагираха на него.
Тя се изправи, опря длани на масата и се наведе към тях.
— Ето това е важното.
Отиде до вратата, отвори я и ги погледна.
— Трябва да призная, че обикнах и двама ви. Като мои деца. Кълна се, че няма нищо по-вярно на този свят. — Доктор Пейдж преглътна мъчително. — И ще направя всичко — всичко, — за да може един ден да има свят, в който да се върнете.
Тя сведе глава, прикривайки сълзите си, и излезе, затваряйки вратата зад себе си.
41.
230.04.8/19:15
Томас лапаше вечерята си на големи хапки. Беше решил да остане цяла вечер в стаята за наблюдение и не искаше да губи и минутка от ценното си време. Там се чувстваше най-близо до своите приятели. Метна в устата си последните няколко залъка и изтича към стаята.
Седна и провери дали всички монитори са включени. Направи бърза проверка на пултовете и различните ъгли за наблюдение.
После се наведе напред. И започна да гледа.
Днес Миньо и Нют бяха партньори, бегачи в лабиринта. Гледаше ги как влизат през източната врата и се насочват към ниската приземна постройка в средата, превърната в картографско помещение. Бяха оставили писмо в Кутията с молба да получат хартия и моливи и молбата им бе удовлетворена.
Днес те не спряха да тичат, докато не приближиха масивната врата на бетонната постройка. Вратата имаше валчеста дръжка, като тези, които слагат в подводниците — и тъкмо затова бяха избрали това помещение, за да държат картите. Миньо пъхна ключа, завъртя дръжката, докато изщрака, и вратата се отвори. Двамата влязоха вътре, първите бегачи, прибрали се у дома. Един бръмбар ги последва и Томас побърза да превключи образа от камерата му на централния екран.
Миньо се пресегна за руло с хартия, докато той и Нют не спираха да си напяват нещо, което приличаше на „ляво-ляво-дясно-ляво-дясно-дясно-дясно“, „двувърха скала и три надясно“ и „пукнатина с форма на дъга, наляво, оголено от бръшлян място, ляво-дясно-дясно“. Те нанасяха с трескави движения координатите, бързайки да запишат всяка дума, преди да са я забравили.
— Пфуй! — възкликна Миньо, хвърли молива, протегна се и се прозя. — Днес добре си потичахме.
— Не беше лошо — съгласи се Нют с усмивка. Двамата взеха листата и се заеха да преобразуват думите в карта. Алби седеше на пейката при пилона за знамето, съвсем сам. Беше нощ, вратите се бяха затворили отдавна. До него имаше празна чиния, по ризата му бяха полепнали трохи. Очите му бяха затворени, тялото — съвсем неподвижно.
— Алби? — извика някой и го събуди.
— Шшшт! — изсъска Алби. — Остави ме на мира. Искам да слушам.
— Добре. — Другото хлапе приседна наблизо и затвори очи като Алби. Навън, зад стените на огромния им дом, преградите на лабиринта започнаха обичайната си процедура по разместване. Земята се тресеше, въздухът се изпълни с далечния тътен на скърцащи камъни. На лицето на Алби трептеше някакво подобие на усмивка.