— Гръмотевици — прошепна той.
— Какво? — попита другият.
— Гръмотевици. Спомням си за гръмотевиците.
По бузата му се търкулна сълза. Той не я изтри. Докато доктор Пейдж мереше жизнените му показатели, Томас седеше на стола, неподвижен, мрачен. Днес имаше напрегната учебна програма и вече се чувстваше толкова изтощен, че му се плачеше.
— Нещо си смълчан тази сутрин — подхвърли тя.
— Така ми е по-добре. Моля ви, оставете ме.
— Добре — прошепна тя.
Томас си представяше неговите приятели, занимаващи се с разни неща в Езерото. Опитваше се да го прави във всеки един момент, сякаш живееше заедно с тях. Пък и днес му хрумна и друга мисъл: един ден ще се присъедини към тях. Така ще е най-правилно.
Доктор Пейдж забоде игла във вената му и този път той почувства убождането.
Животът му отново се върна към познатата рутина, с редки изблици на разнообразие. Гледаше приятелите си как се опитват да подредят живота си в Езерото и да изучат лабиринта. Следеше тяхното развитие, радваше се, че работят здраво, за да облагородят мястото. Създаваха правила, измисляха служби, разработваха установен ред. Чифликът бе три пъти по-голям, отколкото когато започнаха, и Миньо бе провъзгласен за блюстител на бегачите.
Всички тези неща и още много други се случваха, докато дните се превръщаха в седмици и после в месеци. Тереза и Чък вече бяха негови постоянни спътници и той се радваше, че е с тях. Те правеха живота му търпим, понякога дори забавен. Но беше трудно да се отдаде на безгрижие, когато мястото, където живееше, му напомняше постоянно за две неща: че приятелите му са участници в експеримент и че този експеримент съществува, защото във външния свят върлува ужасна, свирепа болест.
И така, той продължаваше да следва всекидневната рутина. Позволяваше да следят процесите в тялото му, ходеше на уроци, правеше каквото поискат. Помагаше на Тереза да подготви поредното момче, преди да бъде прехвърлено. Не повече от веднъж месечно слизаше в подземията, от които пазеше толкова скъпоценни спомени. Там беше мрачно, тъмно и по-влажно отпреди. Стараеше се да си освободи време за наблюдателната стая, водеше си бележки за всичко, което виждаше, и ги споделяше с доктор Пейдж. Колкото по-добър бе анализът, толкова повече наблюдения даваха.
В по-голямата си част това бе скучен и еднообразен живот, прекъсван от сладките мигове на срещи с Тереза и Чък. Беше поносим само благодарение на добронамереното, дори нежно отношение на доктор Пейдж, единствената служителка със сърце в ЗЛО, единствената, която помнеше какво е да си дете. Тя не отстъпи от думите си от онзи ден, когато призна, че ги обича като свои деца. Ала в поведението й се усещаше известна резервираност, сякаш си даваше сметка, че подобна близост в един момент може да се окаже твърде опасна.
Това беше странен свят. Но Томас продължаваше да го обитава.
42.
230.08.21/10:32
Смахнатите дни започнаха с почукване на вратата една сутрин.
Когато отвори, там стоеше непознато за него момче в компанията на този, когото най-малко бе очаквал да види — Рандал. Мъжът напоследък рядко се вясваше, всъщност Томас бе почти сигурен, че за последен път го видя в деня на смъртта на Джордж. Не изглеждаше никак добре. Беше отслабнал и лицето му бе посивяло. Колкото до новото момче, то бе малко по-високо от Томас, с русолява коса и ококорени от почуда очи като на бебе.
— Това е Бен — представи го Рандал. — Той е едно от новите ни попълнения през последните дни и е идеален за прехвърляне. Доктор Пейдж иска да го подготвиш, преди да се захванеш с уроците.
Рандал се обърна, без да чака отговор, и се отдалечи забързано по коридора сякаш закъсняваше за среща. Бедният Бен остана на прага, като се оглеждаше боязливо.
— Не се плаши от тоя тип — рече му Томас и отвори широко вратата. — Винаги е бил малко странен. Влизай. Може да не ми повярваш, но помня добре какво е да си новак тук.
— Благодаря. — Бен пристъпи в стаята и седна зад бюрото. — Откриха ме в Денвър.
И после неочаквано избухна в сълзи. Скри лицето си в шепи и раменете му се разтърсиха от ридания.