Денвър? Томас бе изучавал подробно този град. Знаеше, че е безопасна зона, събирателен пункт за хора, които не са заразени от изблика. Бяха въвели сериозни предпазни мерки за всички, които влизаха, и го бяха заобиколили с високи укрепени стени. Фактът, че Бен идваше оттам, се стори на Томас странен. Не означаваше ли това, че родителите му са здрави? И все пак — защо ЗЛО го бяха отвлекли?
Томас едва сега забеляза, че момчето продължава да плаче.
— Какво е станало? — попита той. — Хайде, успокой се и ми разкажи.
— Най-сетне бяхме намерили място, където да живеем — хлипаше Бен. — Приятно местенце. И родителите ми не бяха болни от изблика! Сигурен съм! Не биха ни пуснали вътре в противен случай. — Думите му се нижеха една след друга, като начеващ порой. — Питаха ме дали искам да се присъединя към едно проучване, баща ми отказа, тогава ме сграбчиха и ме отведоха. Събориха мама на земята и заплашиха да застрелят татко. Кои са тези хора? Защо съм тук?
Томас седеше на крайчеца на леглото и не смееше да помръдне. Нямаше никаква представа какво да отговори. Винаги бе смятал, че децата, които ЗЛО събира, са от болни родители. Дали сегашният случай не бе изключение, или разкриваше гигантска лъжа?
Бен се разплака отново, заровил лице в скръстените си на бюрото ръце.
— Съжалявам, човече — каза съчувствено Томас, покъртен от терзанията на момчето. — Но те се опитват да намерят лек за изблика и наистина са отчаяни. — Това бе всичко, което му идваше наум. Сърце не му даваше да говори още. — Но ще видиш, скоро нещата ще се подобрят.
Бен вдигна глава, изтри сълзите от лицето си и кимна.
— Ела, ще те разведа наоколо. — Томас се надигна, отиде при вратата и махна на Бен да го последва в коридора. И през цялото време си повтаряше наум, че е един проклет лъжец.
След като разведе Бен из комплекса, Томас седна с него в стаята за наблюдение и му представи лабиринта. Така и не посмя да му съобщи, че скоро ще го пратят вътре, не и след сълзите, на които бе станал свидетел по-рано. Но беше сигурен, че хлапето не е никак глупаво. Опитваше се да поддържа оптимистична нотка.
— Повечето от момчетата харесват живота там. Да спят на открито, да са сред приятели.
Томас с изненада установи, че започва да лъже със същата лекота, с която го правеха повечето служители на ЗЛО. Тази мисъл го обезпокои, но нямаше какво друго да направи. Искаше му се да накара момчето да се почувства поне за малко по-добре.
Мислите му бяха прекъснати, когато на един от мониторите се появи нова сцена. Камерата на бръмбар острие бе проследила Гали, който непрестанно се озърташе, сякаш бе замислил някоя пакост.
— Олеле — прошепна Томас и изведе картината на големия екран.
— Какво има? — попита Бен.
За няколко секунди Томас бе забравил напълно за съществуването му, още по-малко, че седи до него.
— А, нищо — отвърна той замислено. — Искам да видя накъде е тръгнал един приятел. — Опасявайки се, че на екрана може да се случи нещо неприятно, което да изплаши допълнително Бен, той побърза да го изпрати в коридора. Накара го да застане на няколко крачки от вратата. — Виж, ще почакаш тук, нали? Ще повикам някого да довърши с теб обиколката. Беше ми приятно да се запознаем.
— Добре — съгласи се момчето, очевидно беше объркано.
Томас съжаляваше за постъпката си, но нямаше търпение да се върне пред монитора. Остави вратата леко отворена, за да чуе, когато се появи Тереза. Когато отново седна на стола, Гали бе стигнал до Южната врата и тъкмо се извръщаше към Езерото, оглеждайки района. Изглежда, искаше да провери дали някой не го следи. Но не бръмбарите остриета го безпокояха — значи се опасяваше от момчетата. След като се успокои, че наоколо няма никого, той насочи вниманието си към лявата страна на огромната врата, с редицата стърчащи от нея шипове.
— Какво си намислил? — прошепна Томас. — Хайде, проклето бръмбарче, дай ми по-добра картина.
Сякаш механичното насекомо го чу, защото ускори ход и започна да се катери по стената над Гали. Когато се издигна достатъчно, завъртя се така, че да може наблюдателят да вижда лицето на момчето.
Гали плачеше и съдейки по широките мокри дири по бузите му, това бе от известно време. Томас не разбираше какво става. Защо Гали се промъкваше в забранена територия? Не беше бегач, затова и не му бе позволено да излиза в лабиринта, а изглежда, тъкмо това бе намерението му.
Томас внезапно си спомни за Бен, когото бе оставил отвън в коридора.