— За да предпазят онова, което се намира от другата страна.
— Какво е то според вас?
— Друга следа към Свитъка на радостта. — Лурдс посегна към трите мозайки.
Йоаким сграбчи ръката му и попита:
— Какво правите?
— Отварям вратата.
— Шансът е едно към три.
— Не и ако имаш вяра и познаваш малко Църквата — отвърна Лурдс с усмивка. — Коя врата би избрал ти?
Чукането по затворения вход придоби различно звучене. Преследвачите им не се занимаваха с логика, бяха решили да използват груба сила. Каменната врата нямаше да издържи дълго.
Йоаким се поколеба за миг.
— Две от три. Вратата на светия дякон или на ангела?
— Защо? — попита Лурдс.
— Защото това са вратите, използвани от духовенството. — Йоаким пусна ръката му.
Лурдс натисна мозайката със светия дякон и тя леко потъна няколко сантиметра в камъка. В стената се чуха резки изщраквания, докато грубите езици на ключалката се приберат.
Част от стената се плъзна назад и се показа нов проход. Лурдс ги поведе напред. Щом като всички влязоха в тунела, той натисна един лост и плочата се плъзна обратно на мястото си.
След известно време Лурдс откри още една врата. Този път нямаше загадка. Отвори я и се озоваха в малка пещера. Вляво имаше отвор, от който се виждаше осеяното със звезди небе.
След по-малко от минута се озоваха при гърлото на покрита с увивни растения пещера, която гледаше надолу към „Света София“. Около църквата имаше няколко полицейски коли.
— Хубаво е да се види, че не всичко е минало незабелязано — отбеляза Лурдс. — Но ми е неприятно, като се сетя за всичките книги, цялото познание, което може да сме загубили вече.
— Полицаите сигурно не знаят как да открият тунела — отвърна Йоаким. — Може да са дошли заради заплахата отгоре.
— Дано да е така! — Лурдс си свали шапката и клекна да си почине за секунда. Въздухът в пещерата беше по-топъл от този в тунелите. Огледа се наоколо.
От безбройните кутийки от бира и старите принадлежности за лагеруване ставаше ясно, че пещерата е любимо свърталище и на местните младежи.
— Местно любовно гнезденце? — попита Клийна.
— Едно от многото — отвърна Олимпия. — Около града е пълно с пещери.
— Да разбирам ли, че го знаеш от опит? — заяде се Клийна.
Олимпия се намръщи и понечи да й отвърне.
— Май е по-добре да се съсредоточим върху оцеляването ни — прекъсна я Лурдс. — Явно доста хора знаят за Свитъка на радостта и го искат. Има опасност да го изгубим.
Без да каже нито дума, Йоаким извади кожения тубус, подаде го на Лурдс и рече:
— Вие ни спасихте живота. Всичко това, пещерата на старейшините, проходите беше ново за вас. Сестра ми вярваше, че ще откриете Свитъка на радостта, макар че не знаеше какво точно търсим. Сега, след всичко сторено от вас, ще бъда глупак — нещо повече, ще бъда безотговорен, — ако не ви засвидетелствам същото доверие.
Лурдс знаеше колко много струва това признание на Йоаким. Пое свитъка с лявата си ръка и подаде дясната на монаха.
— Това ми е работата, Йоаким. Ако има някой по-добър от мен, не го познавам. Ако има начин да се добера до отговора на това, ще ти го намеря. Обещавам.
21.
Централен бизнес квартал
Икономическият град на крал Абдула
Саудитска Арабия
24 март 2010
В мрака на утрото Уебстър стоеше в хотела небостъргач, зареял поглед към морето отвъд града. До зазоряване имаше по-малко от час, но той знаеше, че насилието, което чака да помете земята, ще изпревари слънцето.
И той беше точно там, където искаше да бъде: в окото на наближаващата буря.
Последните пет дни обаче не бяха минали съвсем безпроблемно. Лурдс и Братството на Свитъка на радостта бяха изчезнали в Истанбул. Въпреки всички усилия на Екарт от тях не беше останала нито следа.
Уебстър знаеше, че професорът и новите му съмишленици са останали в рамките на града. Ако Свитъкът на радостта попаднеше в ръцете им, вицепрезидентът беше сигурен, че ще разбере. Щеше да усети заплахата, така както усещаше обещанието за надвисналото насилие, което се канеше да погълне Саудитска Арабия.
Отпи от скоча, разреден с вода, и погледна към телевизора в ъгъла на стаята. Разполагаше със собствена сателитна чиния, която го свързваше със западните новинарски канали, а не само с пропагандата, която принц Халид позволяваше в ефира на местните телевизионни станции.