Доусън си погледна часовника. Беше минало достатъчно време, за да могат хората, които проследяваха обажданията до този телефон, да засекат местоположението й.
— В момента съм зает — отвърна Доусън и се усмихна на младата жена. — Мога ли да ви звънна?
— Предпочитам аз да ви се обадя.
— Добре. Обадете ми се след час. — Спокойно затвори телефона и той звънна незабавно. — Кажете ми, че сте засекли мястото.
— Засякохме го. Едно интернет кафе на пристанището. Изпратихме отряд.
— Кажи им да изчакат. Не искам да ги види, преди да е станало късно. Никой да не предприема нещо, докато не наредя. Ясно ли е?
— Да, сър.
Доусън затвори телефона и отново го постави на нощното шкафче. Протегна се към младата жена. Вместо да го разсее, телефонният разговор беше засилил желанието му. Нямаше търпение да докаже на Клийна Маккена, че той е най-опасният мъж, който някога се е изпречвал на пътя й.
Клийна се втренчи в компютъра.
— Достатъчно дълго ли го задържах?
— Да — обади се Севки в ухото й. — Успях да проследя сигнала до Съединените щати. Трудно беше, защото използват много сателитни превключвания. Правителствена работа, здраво шифрована.
— Разбрах. Явно трябва да съм впечатлена.
— За жалост не си достатъчно наясно, за да се впечатлиш от това, което току-що направих — въздъхна Севки.
— Е, кой е?
— Централното разузнавателно управление, ако трябва да гадая.
Вълна от ужас разтресе Клийна. Подозираше го, но да го чуе изречено на глас беше плашещо. По време на оръжейните сделки понякога се беше сблъсквала с агенти и винаги зарязваше всичко и бягаше.
— Не са хора, с които искаме да си играем — изтъкна Севки.
— Знам.
Той изруга тихо.
— Но въпреки това ще го направиш.
— Този тип заплаши сестра ми. Сигурно той я е ударил. Няма да го позволя. — Завладя я ледено спокойствие.
Севки изруга отново, този път по-разпалено.
— Е, ще имаш тази възможност. Приключих с проследяването на всички връзки. Този човек е тук, в града.
Обзелата я параноя, допълнително усили страха й.
— В Истанбул?
— Да. Хората, които осигуряват комуникациите му, са доста умни и ако не бях толкова добър, нямаше да го открия. Но го открих. Той е в града. Обзалагам се, че скоро ще имаш компания.
— Тук всичко готово ли е?
— Разбира се.
Клийна скочи от стола и се запъти към задната врата. Севки вече я беше инструктирал как да се измъкне от сградата, без да я видят.
— Периметърът е осигурен.
— Да. Ако е възможно, искам мишената жива. Нараняванията в случая са под въпрос. Но искам жертвата да може да отговаря на въпроси.
— Разбрано, сър.
Настанил се на седалката до шофьора в джипа, паркиран на две пресечки от интернет кафето, Доусън държеше пистолета в скута си и наблюдаваше действията на ударната група.
Той взе сателитния си телефон и се обади на друг номер. Когато му вдигнаха, рече:
— Сър, в изходна позиция сме.
Вицепрезидент Уебстър не се поколеба:
— Заловете мишената. Искам да говоря с професор Лурдс.
— Да, сър. Ще ви се обадя, щом хванем втората мишена.
— Направете го. Успех! Настъпиха много опасни времена за всички ни.
Доусън никога не го беше чувал да говори с толкова мрачен тон. Представи си как вицепрезидентът е малко или много изоставен зад вражеската линия в Саудитска Арабия. Напрежението в тази част на света продължаваше да расте, а уличните престрелки и гражданското неподчинение се разпростираха като подпалена трева.
— Добре ли сте, сър? — попита Доусън. Ако вицепрезидентът кажеше, веднага би зарязал мисията в Истанбул и би тръгнал да го спасява.
— Не се тревожи за мен — отвърна Уебстър. — Добре съм. — Гласът му се усили. — Ще бъдем обсипани със слава. Повярвай ми.
Доусън се поколеба, изобщо не беше сигурен за какво говори вицепрезидентът. Но долови убеждението в думите му. Залозите, каквито и да се окажеха, бяха огромни. На Доусън му се искаше да може да разбере каква е връзката между събитията в Саудитска Арабия и Истанбул. Доколкото знаеше, никоя друга американска разузнавателна служба не се интересуваше от професор Томас Лурдс.
— Вярвам ви, сър — отвърна Доусън.
— Добре, защото ще трябва, да си имаме доверие през следващите няколко дни — отвърна му Уебстър.