— Както биха казали някои мои студенти: „Това хич не ме топли“.
Олимпия прекоси стаята и оправи яката му.
— Опитвам се да кажа, че и за двамата ще е по-добре, ако работите заедно, вместо да се правите на дръвници. Трябва да се вслушвате един в друг. Ти знаеш повече от него за местонахождението на Свитъка и това го тревожи. А той има достъп до тези чудни монашески хроники, които не иска да ни даде да видим. Не само това, но и никой друг не ги е виждал. — Тя замълча.
— Ако не беше толкова непоносим и самонадеян, вероятно щяхме да се разбираме по-добре.
— Странно. И той каза нещо подобно за теб.
Лурдс затвори ноутбука и го прибра в раницата си.
— Поне за това сме на едно мнение.
Усмивката на Олимпия се стопи и лицето й доби сериозно изражение.
— Ако се окажеш прав, а мисля, че си, довечера ще бъде много опасно.
— Мислех, че нещата вече бяха много опасни.
— Така е, но ти беше погълнат от свитъка последните няколко дни. Не видя какво става по света.
Лурдс знаеше, че е права.
— Когато Йоан от Патмос написал Свитъка на радостта, направил предсказание.
— Че ще бъде намерен в размирни времена? — Лурдс се усмихна. — Подобно твърдение придружава всеки документ, който предсказва свършеха на света. Може да се очаква.
— Ела с мен.
Заинтригуван от сериозността й, Лурдс метна раницата си на рамо и тръгна след нея. Тя се приближи до телевизора в приемната, който беше донесен, за да следят местните новини.
Когато го включи, на екрана се появи местен новинарски канал. Отдолу пишеше Риад, Саудитска Арабия, и се виждаха мобилизирани отряди. Танкове се носеха по улици и през пустинята, а изтребители излитаха денем и нощем.
— Какво става? — попита Лурдс.
— Кралят на Саудитска Арабия беше убит преди няколко дни.
Лурдс смътно си спомни нещо по въпроса, но не му беше обърнал внимание.
— Най-малкият му син, принц Халид, наследи трона. Никой не мислеше, че това ще стане — каза Олимпия. — Принц Халид провежда политика на геноцид в страната си. — Тя кимна към телевизора. — Явно това гледаме в момента.
Лурдс познаваше добре младия принц. Той се беше появявал няколко пъти по новините въпреки протестите на баща си.
— Това е ръката на Луцифер — тихо заяви Йоаким.
— Това е напрежение в Близкия изток — отвърна Лурдс. — Подобни проблеми винаги са съществували там. За съжаление вероятно ще си останат завинаги. Не бих търсил нещо повече от това, което се вижда.
— Казахте ми да ви се доверя. Време е да ми отговорите със същото.
Леко смутен, Лурдс поглади брадичката си.
— Съдбата на света е заложена в онези земи — продължи Йоаким. — В тази също. Винаги е било така.
Чу се тропане на външната врата.
Монасите се скупчиха един до друг.
— Аз съм — извика Клийна от другата страна на вратата. — Сама съм и влизам. — Вратата се отвори и тя пристъпи прага.
Олимпия се намръщи. Беше се надявала, че няма да види повече Клийна Маккена.
— Кръв ли имаш по ръкава? — попита я Йоаким.
Лурдс забеляза петънцата, които бяха започнали да покафеняват.
— Няма от какво да се страхувате — изстреля Клийна в отговор.
— Какво си направила? — попита Олимпия.
— Нищо. Ако не друго, поне ни осигурих малко време. — Тя не помръдваше. Ръката й беше близо до пистолета и Лурдс знаеше, че не се доверява на никого в стаята. Зачуди се какво я е накарало да се върне. — Това дори не е мой проблем. Но се върнах, за да помогна.
— Заради доброто си сърце ли? — попита Олимпия.
Клийна й хвърли смразяващ поглед, но не отговори.
— Вие дори не знаете срещу какво сме изправени. Или срещу кого.
— Луцифер — отвърна Йоаким, без да се поколебае.
Клийна изруга.
— Запази си дяволите и демоните. По някаква причина Съединените щати проявяват интерес към Свитъка.
— Какво искаш да кажеш? — попита Йоаким.
— Мъжете от университета — рече Лурдс. — Тези, които ни преследваха в тунелите.
— Да — отвърна Клийна. — Елиът Уебстър е изпратил още един отряд агенти на ЦРУ в Истанбул. Готова съм да се обзаложа, че той стои и зад въоръжения отряд, който ни преследваше.
— Елиът Уебстър? — попита Олимпия. — Вицепрезидентът на Съединените щати?