— Или поне толкова от него, колкото мога да имам.
— Разбирам те. — Уебстър погледна към телевизора, който Вики гледаше с жив интерес. — И не те виня.
— Ще е по-добре за всички ни, ако алтернативното гориво се пусне на целия пазар — продължи Нейпиър.
— С по-голямата печалба ще можем да подкрепим преминаването към него, да създадем буфер в икономиката. Когато хората започнат да се оттеглят от петролната индустрия, трябва да можем да ги поемем. Повечето. Но само ако хванем световен дял.
— Знам.
— Ситуацията обаче ще промени динамиката на всичко.
Уебстър кимна. Залагаше на това.
Проходът на знаменията
Подземието на „Света София“
Истанбул, Турция
24 март 2010
— Тук няма нищо, професор Лурдс.
Без да обръща внимание на твърдата непоколебимост в гласа на Йоаким, Лурдс освети стената на прохода с фенера си. Прокара ръка по стената и усети само студен камък. Извади джобното си ножче и почука с него по стената.
— Губите ни времето — настоя Йоаким.
— Не можеш ли да го оставиш малко на мира? — попита Клийна.
Лурдс остана изненадан от защитата на младата жена. За миг забрави да почуква. Дори Йоаким само я изгледа.
— Опитва се да направи нещо — продължи Клийна. — Очакваш да свърши за дни това, което вие не сте успели за осемстотин години. Успокой се малко и помисли.
Лурдс се усмихна леко на думите й. Клийна се приближи да му помогне. Извади нож и също започна да почуква по каменната повърхност.
— Търсиш кухина, нали? — попита Клийна.
— Да — съгласи се Лурдс. — Откога стана вярваща?
— Аз ли? — Тя поклати глава. — Аз съм католичка, но не съм ходила на църква много отдавна.
— Не в господ. — Лурдс се премести няколко сантиметра и почука отново. Не кънтеше на кухо. — В мен.
— Не бих го приела много насериозно, ако бях на твое място. Ако трябва да избирам между теб и онзи навъсения, предпочитам да се доверя на теб. Иначе ще трябва да се върнем обратно в скривалището, което си намериха, и да те гледам как четеш книги. Лично на мен ми втръсна да те гледам как четеш.
— Не съм чел само — защити се Лурдс.
— Разбирам, но знаеш какво искам да кажа. — Клийна се помести леко и започна отново да почуква.
Олимпия взе един камък и също се включи.
— Сигурен ли си, че е от тази страна на прохода?
— Да. Тук трябва да бъде според свитъка, който разчетох. — Въпреки упоритостта си обаче, Лурдс усети как увереността му започва да се изпарява. Беше преминал отсечката веднъж, после още два пъти. Според това, което беше разбрал, входът към Прохода на знаменията трябваше да е тук някъде. Не знаеше как е възможно да са го пропуснали.
Усилията му удариха на камък.
— Сигурен ли си за разстоянието? — попита Клийна.
— Да.
— Други мерки ли са използвали по онова време?
— Как не се сетих за това? — обади се Олимпия саркастично.
— Внимавай — предупреди я Клийна, — ако продължаваш да се държиш толкова грубо, някой може да ти стовари къща на главата.
— Сериозно? — попита Олимпия. — Как можа да го кажеш! Вървим по стъпките на човека, който ни е оставил най-интригуващата и важна книга в Библията, а ти цитираш „Магьосникът от Оз“?
— Не ставаше дума за магьосника, а за една от злите вещици.
— Знам за какво ставаше дума. Просто мисля, че май…
— Дами! — прекъсна ги Лурдс.
Те го изгледаха, лицата им изпъкваха в мрака на светлината на фенерите.
— Не мога да чуя нищо — рече той. — Ако не чувам чукането, не мога да чуя и кънтенето на кухо.
И двете жени отново насочиха вниманието си към търсенето. Йоаким и монасите също се бяха заели да помагат.
Лурдс избърса потта от челото си с ръкава и продължи. Беше сигурен в превода. Вратата трябваше да е тук някъде.
Икономическият град на крал Абдула
Саудитска Арабия
24 март 2010
— Господи! — прошепна Вики, без да откъсва очи от телевизора. Държеше телефона до ухото си. — Задръжте ги там. Това е невероятен репортаж.
Уебстър прекоси стаята и се приближи към нея. Картината от камерата беше, меко казано, „нестабилна“, подскачаше като луда. На екрана саудитски танкове се движеха по улицата. От ъгъла и от разположението Уебстър предположи, че танковете са близо до току-що взривения ред сгради.