Видеозаписът от носа на хеликоптера се тресеше бясно и на Доусън почти му се догади. Кръстоса ръце, застана неподвижно и се насили да диша дълбоко, за да не му се завие свят.
Екранът на стената се раздели на две. Лявата страна продължаваше да показва въртящия се бясно пейзаж от покриви, предаван от камерата на хеликоптера. Дясната страна показваше как местни полицейски части си проправят път по задръстените от зяпачи улици.
— Откъде идва сигналът? — попита Доусън.
— „Дабълю Ен Ен Нюз“, сър — отвърна техникът. — „Уърлд Нюз Нетуърк“ имаха живо предаване от района. Предаваха как Брад и Анджелина…
— Кой е репортерът на мястото?
— Името й е Дейвина Уилсън.
Върху малък отрязък от екрана се появи снимка в близък план на красива двайсетинагодишна американка.
— Намерете всичко, което можете, за нея — нареди Доусън.
На улицата полицаите тичаха с извадени оръжия към обърнатия джип. Изглеждаха добре обучени професионалисти. Няколко зяпачи се развикаха и посочиха към уличката, сякаш полицаите не виждаха хеликоптера, надвиснал над главите им. Няколко ченгета хукнаха към алеята.
Доусън изруга. Ако въодушевените картечари на борда на хеликоптера не бяха убили Лурдс, местната полиция можеше да го направи. Най-малкото щяха да го арестуват.
Това нямаше да зарадва вицепрезидента.
— Свържи ме с пилота — нареди Доусън.
— Да, сър.
Доусън оправи ръкавелите си и дръпна сакото си по навик. Падаше си по шитата по поръчка елегантност — неговата броня сред политиците. А и това впечатляваше обикновените хора. Фактът, че пилотът изобщо нямаше да го види, не беше от значение.
Още едно вмъкнато изображение — на мъж, гонещ четирийсетте — се показа върху екрана на стената. Късо подстриганата руса коса контрастираше с тъмната кожа. Очите на мъжа бяха силно сближени, а на лявата му буза имаше дълъг белег от нож.
— Как се казва? — попита Доусън.
— Метерних, сър. Йохан Метерних. Южноафрикански наемник. Намира се в Истанбул, понеже е зачислен към фармацевтична корпорация, изнасяща контрабандно кървави диаманти от родината му.
— Преди използвали ли сме го?
— Да, сър. Три пъти в други операции. Британците и китайците също го ползват. Той е солиден актив. Не задава въпроси, не създава проблеми и още не се е провалял.
Още е жив. Според Доусън това беше най-показателното в биографията на наемника.
— Добре, свържи ме с него.
Почти незабавно се чу бръмченето на главния ротор на хеликоптера, съпровождано от трещенето на автомат.
— Застрашавате пратката ни. — Доусън се опитваше да звучи спокойно.
— Кой се обажда? — попита южноафриканецът.
— Човекът, който ти пише чековете. Ако пратката ни пострада, не само че няма да ти платя, но ще обявя и награда за главата ти. Разбрахме ли се?
Метерних изруга дрезгаво.
— Пратката няма да пострада. Още е жив и здрав.
Хеликоптерът се наклони и камерата на носа се насочи надолу към уличката. Лурдс и жената тичаха към другия й край, където тъкмо спираше един седан.
Доусън затули микрофона с ръка и погледна към техниците.
— Кой е в колата?
— Проверяваме, сър.
На екрана се отвори нов прозорец с регистрационния номер на колата.
— Регистрирана е в Истанбул, сър.
— Открий на кого е регистрирана тогава! — Доусън изруга и отново насочи вниманието си към суматохата.
— Кой е в колата? — попита Метерних.
— Няма значение — отвърна Доусън. — Пречат ни. Искам пратката.
— Щом не са част от пратката, това улеснява нещата. — Метерних повиши глас. — Разкарайте колата.
На екрана Лурдс спря, когато от задните врати на седана изскочиха мъже.
Хеликоптерът се наклони надясно и отново откри автоматична стрелба. Едрокалибрените куршуми бомбардираха стената до седана. Двама от мъжете до колата отговориха на стрелбата.
— Вече имам достъп до втората камера, сър.
— На екрана. — Доусън се вгледа в новото изображение.
Втората камера, поставена в товарната кабина на хеликоптера, предлагаше поглед напред. Метерних седеше на пилотската седалка, а двама стрелци препречваха товарната врата с тежкокалибрени картечници.
Доусън си пое дълбоко дъх и издиша. Каза си, че операцията ще се развие както трябва. Но нещата не бяха ставали толкова напечени от години. Който и да беше Лурдс, каквото и да представляваше за вицепрезидента, дано да си заслужаваше риска, който всички те поемаха.