— Няма много вяра за монах, а? — попита Лурдс.
Олимпия отпи глътка вода.
— Разбирам отчаянието му. Можеш ли да си представиш — да знаеш толкова много в продължение на години и да не можеш да откриеш Свитъка на радостта?
Лурдс си помисли за изгубената библиотека на Александрия и как беше прекарал последните двайсет и няколко години в търсене на откъслечни сведения, митове и слухове, в опити да открие книги, които може да се оцелели след пожара преди толкова много години. — Всъщност мога да си го представя. И е отчайващо.
Олимпия погледна надолу към тунела.
— Възможно ли е да има прокопан друг тунел? Този, който всъщност търсим, да е от другата ни страна?
— Не видяхме друг тунел.
— Това не значи, че няма такъв. Тук е истински лабиринт.
— Много ми прилича на подземията на Лондон — призна Лурдс. — Нюйоркските бледнеят в сравнение с това. Поне там тунелите са по-големи.
— Защото са правени за влакове. Тези са копани за бегълци.
— Човек би си помислил, че е по-лесно да откриеш тунел в това ограничено пространство. — Умората вече завладяваше Лурдс.
— Няма ли други указания за мястото?
Лурдс поклати глава.
— В свитъка пише, че мястото на Прохода на знаменията ще се разкрие, когато му дойде времето.
— И кое време ще е това?
Устните на Лурдс се разтегнаха в подигравателна усмивка.
— Удивително е колко неясни могат да бъдат подобни свитъци, когато се стигне до конкретни подробности.
— Със сигурност има нещо.
Лурдс цитира:
— „Само боязлив и покаял се човек ще намери вратата към Прохода на знаменията. Праведните никога не ще познаят пътя“.
— Само това ли се казва?
— Само това. Освен указанията как да се стигне дотук. — Внезапно го осени идея и той се зачуди как не се е сетил досега. Тръгна напред, обратно към мястото, където беше стоял първоначално. Боязлив и покаял се човек, не праведник.
— Томас? — Олимпия вървеше по петите му.
Лурдс тихо изруга. Коленичи и погледна към пода, внимателно измете с ръка насъбралия се от столетия прахоляк. Постепенно камъните се показаха.
Без да кажат нито дума, Олимпия и Йоаким се заеха да му помагат. Разчистеното място ставаше все по-голямо и по-голямо.
Йоаким спря за миг.
— Открих нещо. — Той освети с фенера си един от камъните. — Тук има надпис. Не мога да го прочета.
Лурдс се приближи и коленичи до него. Наистина имаше надпис, но почти не се виждаше, изтрит от стъпките и времето. Извади бутилката вода от раницата си, разви капачката и изля част от нея върху издълбания камък.
Водата изми надписа и го направи по-лесен за четене, но сенките заблуждаваха, дори и след като Лурдс подсуши мястото с ръкава на ризата си.
Извади бележника от раницата си, сложи една страница върху надписа и направи натривка. Резултатът беше по-ясен. Той вдигна страницата и Йоаким насочи фенера си към нея.
— Можете ли да я прочетете? — попита Йоаким.
— Мога — отвърна Лурдс. — Същият език, на който е и свитъкът. — Направи превода наум, после го прочете на глас. — „Обърни се към господ за отговорите, които търсиш“.
Йоаким насочи лъча към тавана. Той беше покрит с паяжини.
Лурдс прибра бележника си и се изправи. Свали си ризата и я размаха нагоре, за да обере паяжините.
Едва различи надписа върху един от камъните, но знаеше какво гласи той.
Проходът на знаменията.
24.
Проходът на знаменията
Подземието на „Света София“
Истанбул, Турция
24 март 2010
Йоаким и останалите монаси хванаха Лурдс за краката и го вдигнаха към тавана. Той се олюля, но възвърна равновесието си и с лекота се изправи нагоре. Подпря се с една ръка на тавана, а с другата опипа надписа.
— Бихте ли побързали, професор Лурдс — подканиха го монасите.
— О, съжалявам! — Лурдс искаше да направи натривка на издълбаните в камъка букви, но явно беше невъзможно в момента. Помъчи се да открие отключващия механизъм.
Входът личеше по малките пукнатини, които го ограждаха. През отвора едва можеше да се провре голям мъж. Йоаким и монасите напрягаха сили, за да го удържат, когато той откри как се отваря.