По време на източноафриканските размирици „Карнахан Ойл“ изпрати отрядите си за бързо реагиране, за жалост не успяха да спасят краля и застреляха диктатора в тронната зала. Сложиха свой човек начело, разпределиха малко повече от богатствата между гражданите и отрязаха посредника.
Почти за една нощ парадигмата за правене на петролен бизнес в Западна Африка се промени. Голямата част от печалбата вече не отиваше за страната източник на петрола. Отиваше при онези, които можеха да го изкарат.
В другия край на стаята Тристан Хамилтън се радваше на пристигащите хеликоптери.
— Елиът — каза президентът по телефона.
— Тук съм, Майк. Както разбираш, проблемите се увеличават.
— Трябва да се махнеш оттам — отвърна Уегънър. — Щом се разбере, че американците са дошли и вършат такива неща, саудитци и шиитите ще отвърнат на удара.
— Трябва да намерим начин да върнем всички американци у дома.
— Добре — отвърна Уегънър. — Ще говоря с Пентагона и ще видя какво могат да организират. Пази се, докато не ти се обадя, чуваш ли ме?
— Чувам те. Ще се пазя. — Уебстър премести поглед от телевизора към стъклената стена и улови потрепващото си отражение сред пожарищата, които горяха из града. — Ще се справим, Майк, ще видиш.
Президентът прекъсна линията и Уебстър прибра сателитния телефон в джоба си.
Вики използва дистанционното, за да превключи каналите на телевизора. Щом пусна отново на нейния, явно се успокои. Хората й бяха навлезли по-навътре в сблъсъка на петролното поле от репортерите на „Дабълю Ен Ен Нюз“. Уебстър нямаше да се изненада, ако още някой загинеше. Сигурен беше, че Вики Деанджело разчита на това.
— Президентът ли беше? — попита тя. Не пропускаше нищо, особено когато беше превъзбудена.
— Да.
— Иска да те измъкне оттук.
— Да, иска.
— Но ти няма да тръгнеш? — Тя го погледна.
— Ти си в новинарския бизнес. Ще ми кажеш ли как би представила новина за вицепрезидента на Съединените щати, който бяга от страната, докато стотици негови сънародници остават, с опасност за живота?
Усмивката й беше достатъчно студена, за да украси морга.
— Казано честно, господин вицепрезидент, ще ви разпъна на кръст.
— Това е особено мъчителна смърт.
— Значи оставаш тук.
— Ти как би се почувствала, ако те зарежа?
— Ще те разпъна два пъти.
Уебстър се усмихна.
— Трябва да призная, че съм малко ядосана от нежеланието ти да бъдеш спасен.
— Защо?
— Защото, ако спасят теб, ще спасят и мен. Изглежда много егоистично да решиш, че всички можем да умрем тук.
— Няма да умрем тук.
— Откъде знаеш?
— Знам.
Вики го изгледа, в погледа й се появиха разбиране и подозрение.
— Уегънър ще го направи, нали? Ще се опита да ни измъкне оттук.
— Ще ме цитираш ли?
— Не.
— Тогава, да. Ще се опита да ни измъкне оттук.
— Кога?
— Скоро.
Вики се обърна назад и погледна през прозореца към горящия град.
— Дано не закъснее!
Уебстър я прегърна и я привлече към себе си. Колкото и да се преструваше, че е капитан на собствената си съдба, Вики Деанджело живееше в страх. Всички на планетата живееха така.
Разбира се, те не знаеха какво означава истински страх. Но когато му дойдеше времето, ако не се присъединяха към Уебстър, той възнамеряваше да им покаже.
В този миг леденостудена стрела прониза сърцето на Уебстър. Той се олюля за миг и за малко не падна. Насили се да остане на крака и усещането отмина.
Вики го погледна загрижено.
— Добре ли си?
— Разбира се — усмихна й се окуражително той. — Защо да не съм?
— Ще бъдеш. Ти винаги си добре. — Вики го потупа по гърдите.
Но той знаеше какво бе станало. Някой беше открил онзи проклет свитък, написан от Йоан от Патмос. Остави Вики и се оттегли в ъгъла. Извади сателитния си телефон от джоба и набра номера на Екарт.
— Не си ги открил.
— Още не — отвърна Екарт. — Ще ги открием. Въпрос на време е.
— Намерили са Свитъка.
— Къде?
— Не знам. Ако знаех, щях веднага да те пратя там. — Уебстър се помъчи да се успокои и да смекчи тона. Щом бяха намерили Свитъка, значи Лурдс бе разчел създадения от Братството език.