„Не знам дали изобщо ще го преодолеем“, помисли си Лурдс.
Цистерната на базиликата
Подземието на „Света София“
Истанбул, Турция
25 март 2010
— Как ще обърнем главата на Медуза? — попита Клийна.
Стояха в огромното помещение, пълно с каменни колони. Всеки звук, който издаваха, отекваше в сградата.
— С това — отвърна Лурдс. Той вдигна дървения свитък и им показа края. Беше си блъскал главата над него, откакто го видя за първи път. Вече беше сигурен, че това е ключ. Но къде беше ключалката?
— Тук — провикна се Олимпия. Явно се беше сетила за какво може да се използва дървото.
Лурдс заобиколи и се приближи към нея от другата страна на главата на Медуза. Тя насочи фенера си към цепнатината между две змии, които се виеха от главата.
Лурдс пъхна пръта в цепнатината и усети жлеба на дъното. Плъзна пръта по него и чу щракане на механизъм.
Главата на Медуза се разтресе, четири змии се изпънаха и се превърнаха в пиедестал. Чу се стържене на камък върху камък, когато змиите поеха тежестта на главата и й позволиха да се завърти на обратно. Лурдс гледаше удивено. След миг гладкото на вид чело на главата се разтвори и разкри дупка, в която имаше златен пръстен, широк десет сантиметра. Когато шумът заглъхна, Лурдс се пресегна и извади пръстена от скривалището му.
Напипа надписите от вътрешната страна, преди да ги види. Бяха издълбани изкусно и ясно, изглеждаха така, сякаш са направени само преди дни, а не преди две хиляди години.
— Какво е това? — попита Йоаким, когато се приближи до Лурдс.
Лурдс посочи резките, издълбани върху пръстена.
— Част от устройство, което, надявам се, ще се окаже нещо като Розетски камък.
— Сигурен ли си? — попита Олимпия.
— Да — отвърна Лурдс, — освен ако Йоан от Патмос не възнамерява да се пошегува за последно за сметка на света. — Постави пръстена внимателно в закопчаващ се джоб вътре в раницата. После извади пръта от главата на Медуза.
Чуха се още стържещи звуци и главата отново се обърна на обратно и застина под каменната колона.
— Мислиш ли, че Константин е знаел за това? — попита Олимпия.
— Да — отвърна Лурдс. — Той има пръст във всичко, което открихме досега.
— Много добре е пазел тайните си.
Лурдс мълчаливо се съгласи. Преметна раницата си на рамо и се запъти навън.
— Няма да е никак лесно да се измъкнем през границата, щом ни издирват — рече Йоаким.
— Нима? — Лурдс се направи на изненадан. — Не е ли късмет, че с нас водим професионален контрабандист с мрежа от канали за контрабанда?
Клийна не се извърна и не каза нищо, но Лурдс знаеше, че се усмихва.
Олимпия се намръщи.
— Не се дръж така, сякаш си го планирал, Томас — тихо каза тя. — Много добре знам защо позволи на младата жена да дойде с нас.
— Доста я бива с оръжията.
Олимпия каза нещо, което изобщо не подхождаше на една дама.
25.
Арката на четирите вятъра
Вила „Дория Памфили“
Рим, Италия
3 април 2010
— Томас! Насам!
Изтощен от пътуването през последните няколко дни и от напрежението, на което беше подложен след напускането на Истанбул, Лурдс първоначално не видя стария си приятел и наставник. Закова на място и се огледа предпазливо.
— Чисто е, професоре — отекна гласът на Клийна в ухото му.
Макар че ходеше със слушалка вече почти цяла седмица, още не беше свикнал с нея.
Отец Гейбриъл Мадейро седеше на пейка в сянката на една горичка. Беше нисък човек, но изпълнен с безгранична енергия. Беше горе-долу толкова широк, колкото и висок, а косата и брадата му бяха снежнобели и изпъкваха на фона на матовата му кожа.
Той затвори дебелата книга, която четеше, и отбеляза с показалец докъде е стигнал. Лурдс знаеше, без да вижда корицата, че е някой трилър. Отец Гейбриъл го беше запознал с Джеймс Бонд и Джейсън Борн, докато едновременно с това го обучаваше в тънкостите на латинския. Любовта на отец Гейбриъл към езика, старите книги и еднодневките се беше предала и на него.
Щом се приближи, отец Гейбриъл го стисна за миг в силна мечешка прегръдка и го вдигна от земята. Макар и минал шейсетте, отецът си оставаше як мъж.