— Така и не ми каза каква е ролята на професора във всичко това?
Уебстър се усмихна.
— Малка и много трагична.
— Той ще участва ли в „бягството“.
Уебстър поклати глава.
— Не. Боя се, че професор Лурдс ще е загубил всякакъв евентуален интерес към нещата, преди да стигнем дотам.
В интерес на истината, вицепрезидентът щеше да се погрижи за това.
След като се сдобиеше с проклетия свитък.
Лурдс се возеше в багажното отделение на голям хеликоптер „Чинук“ и се опитваше да подреди мислите си. Беше под наблюдение, пазеха го шестима въоръжени мъже, включително Екарт. Всичките изглеждаха много страшни. Лурдс не вярваше, че може да надвие дори и най-слабия от тях в честен двубой. Да го пазят шестима такива мъже беше само допълнителна обида.
Дори му бяха сложили пластмасови белезници като по филмите. Поне се бяха смилили и бяха закопчали ръцете му отпред, а не зад гърба. Можеше да си почеше носа, който ужасно го сърбеше. Хеликоптерът се тресеше ужасно, докато наближаваха града.
Противовъздушни ракети избухваха с ярка светлина в нощното небе. Лурдс сви крака, сякаш противовъздушните оръдия можеха да го уцелят.
— Има ли шанс да ни свалят? — попита уплашено Лурдс.
— Има — отвърна Екарт, — но това сладурче е добре бронирано. Само директно попадение може да го повали.
На Лурдс му се искаше да повярва в това, все пак Екарт си познаваше техниката. Но само стисна зъби и се помоли да оцелеят.
След няколко минути хеликоптерът промени посоката, наклони се под ъгъл и започна да се спуска. Нови ракети разтърсваха въздуха наоколо.
— Стават по-добри, сър — обади се един от войниците.
Екарт се ухили.
— Колкото и добри да станат, чакайте да се изправят пред момчетата от американските спецчасти. Мен ако питате, местните нямат никакъв шанс.
Мъжете се разсмяха и Лурдс не за пръв път се запита дали решението му да се подчини на искането на Уебстър бе най-умният начин на действие.
„Не се тревожи — беше му казала Клийна, когато реши да иде на срещата. — Аз ще съм там“.
Лурдс не попита как. Не искаше да знае, защото се страхуваше, че само щеше да критикува всеки план, който двамата с Йоаким му изложат. Йоаким и останалите монаси идваха с нея като малка ударна група.
Хеликоптерът се приземи грубо. Още противовъздушен огън озари небето над главите им. Лурдс се заизвива на мястото си и се опита да откопчае предпазния колан.
— Побързай! — рече Екарт. — Тук сме явна мишена. — Той се пресегна и освободи колана му.
— Благодаря — отвърна Лурдс машинално, като за миг забрави, че е пленник.
— Няма за какво — рече Екарт, после го сграбчи за рамото и го изхвърли през вратата. — Вкарайте го в сградата.
Един от войниците хвана Лурдс за белезниците и го повлече бързо по покрива.
— Пази се! — извика някой.
Войникът, който дърпаше Лурдс, рязко се извъртя, натисна го по главата и го събори по лице на покрива. Професорът се удари при падането и дъхът му изскочи от дробовете. Докато се съвземаше, видя как хеликоптерът се вдига от покрива като тлъста гъска.
Саудитски боен хеликоптер се появи над улицата и откри огън. В следващия миг другата машина се превърна във вихрушка от пламъци и отломки.
Остри като бръснач парчета метал се забиха в покрива около Лурдс, но за щастие нито едно не го засегна. Горчилка се надигна в гърлото му.
— Ранен съм! Ранен съм! — извика някой.
— Ставай! — Войникът скочи на крака и го дръпна грубо за пластмасовите белезници.
Струйка кръв потече по китките на Лурдс, докато той с мъка се изправяше.
Екарт и хората му откриха огън по вражеския хеликоптер. Пилотът опита да се измъкне, но реагира прекалено късно.
Вече неуправляем, вертолетът се наклони настрани, удари се в съседната сграда и избухна на хиляди огнени парчета.
Войникът повлече Лурдс към вратата на покрива.
Клийна видя през бинокъла си как американският хеликоптер избухна. Изглеждаше така, сякаш целият покрив гори. Неколцина мъже се пръснаха по сградата с пожарогасители в ръце, за да потушат десетките пожари, подпалили се от взривения хеликоптер.
— Лурдс? — Йоаким стоеше до Клийна. Гласът му беше тих, но напрегнат.