После очакваният мрак го приласка.
„Зола“, Еф стрийт 800
Вашингтон
Съединени американски щати
15 март 2010
Доусън грабна куфарчето си, слезе от доджа и метна ключовете на младата жена пиколо.
— Добър вечер, сър! — Жената хвана ключовете с една ръка и задържа вратата за Доусън.
— Паркирайте я наблизо. — Подаде й двайсетачка. — Може да тръгна набързо.
— Разбира се, сър.
Международният музей на шпионите и шпионското кафе бяха точно до ресторант „Зола“ в сградата „Льо Дроа“. Вицепрезидентът беше избрал да се срещнат тук на късна вечеря. Обновеният ресторант му беше любим, но не се използваше често от Управлението. На Доусън му се стори забавно, че вицепрезидентът иска да се срещне с личния си шпионин точно тук.
Сградата беше стара, останка от отминалите славни дни в столицата на нацията, но наскоро беше ремонтирана и блестеше като бижу. „Зола“ беше едно от шикарните места за хранене във Вашингтон и предлагаше отделни сепарета.
Метрдотелът посрещна Доусън във фоайето.
— Имате ли резервация, сър?
— Очакват ме — отвърна Доусън.
Един от охранителите на вицепрезидента пристъпи напред. Доусън не си спомняше името му. Всичките изглеждаха еднакви: млади, яки и безчувствени. Слушалката в ухото му придаваше извънземен вид. Повечето хора нямаше да забележат устройството, но Доусън веднага го видя.
— Той е с нас — заяви мъжът.
Метрдотелът се усмихна.
— Разбира се.
— Добър вечер, специален агент Доусън — кимна му мъжът от охраната.
— Добър вечер! — Доусън оправи ръкавелите си. — Тук ли е вече?
— Да, сър. В същото сепаре е. Знаете ли пътя?
Доусън отвърна, че го знае, и тръгна натам. Стомахът го сви от притеснение, докато прекосяваше червено-черната зала. Дебелият мокет приглушаваше стъпките му.
Пред сепарето стояха двама охранители. И те бяха с черни костюми и слушалки.
— Добър вечер, специален агент Доусън! — поздрави го по-възрастният.
— Добър вечер, специален агент Рийвс! — Доусън лесно си спомни името му. Вицепрезидентът не ходеше никъде без този агент. Доусън подаде куфарчето си на по-младия.
Рийвс не се извини за бързото претърсване на съдържанието му. Вицепрезидентът беше непреклонен по отношение на личната си безопасност. В куфарчето беше единствено кодираният ноутбук на Доусън и включеният към него сателитен телефон.
Младият агент му го подаде обратно.
— Заповядайте, сър. Всичко изглежда наред.
Доусън го пое и Рийвс почука на вратата.
— Да — обади се вицепрезидентът.
— Специален агент Доусън, сър.
— Добре — отвърна вицепрезидентът. — Нека влезе.
Елиът Уебстър, бивш сенатор от Ню Хампшир и партиен цербер, сега вицепрезидент на Съединените американски щати, стоеше в единия край на уединената маса. Беше над метър и осемдесет и имаше може би десетина кила в повече, но му отиваха. Гонеше петдесетте, но лесно можеше да мине за по-млад заради здравата челюст и тъмнорусата коса, която отказваше да посивее. Лазурносините му очи подканяха приятелски и внушаваха доверие.
Независимо в колко внушителна обстановка го виждаше Доусън, вицепрезидентът сякаш винаги запълваше помещението. От него струеше харизма.
Израснал в малко градче в Ню Хампшир, Уебстър беше основал собствена софтуерна компания още на шестнайсет. До времето, когато бе отишъл да учи бизнес в „Харвард“, вече бе създал две интернет търсачки, които го бяха превърнали в милионер. Горе-долу по същото време бе започнал да се интересува от политика, защото недостигът на петрол през 70-те години се бе отразил на бизнеса му.
В едно интервю с Барбара Уолтърс Уебстър бе признал, че първоначалният му интерес към политиката тръгнал от корпоративните дела.
— Не можем да правим бизнес в наши дни, без да знаем нещо за националния и международния политически климат — беше заявил Уебстър. Много бизнесмени бяха последвали примера му.
Уебстър обаче не бе прехвърлил отговорността на лобисти. Бе влязъл в политиката и се бе заровил сам в законодателството. Когато се научи да се оправя в тези мътни води и преуспя още повече, поддръжниците му го издигнаха за сенатор в Ню Хампшир. Той любезно отклони предложението.