А беше имал много шансове по време на кариерата си. Дори преди публикуването на книгата, която червенокосата красавица държеше.
— Ах! — ухили се Лурдс. — Вие сте читателка.
— Да. — Тя му подаде книгата. — Видях ви и трябваше да се опитам да взема автограф. Реших, че е щастлива случайност. Затова ето ме тук.
— С удоволствие ще ви я надпиша. — Лурдс взе книгата и бръкна в джоба си за писалка.
— Ето. — Тя му подаде своята.
— Да разбирам ли, че ви е харесала?
— Хареса ми. Но предпочитам аудиокнигата. Купих си втори диск. Първия го изтърках от слушане. Харесвам гласа ви. Гася лампите и го слушам в спалнята. — Тя млъкна, намръщи се и прехапа устни. — Не ви притесних, нали?
Лурдс махна с ръка.
— Издателката на аудиокнигата настоя аз да я прочета, след като ме чу да изнасям лекция по превод.
Издателката беше млада и красива и лично се беше погрижила с него да се отнасят царски.
— Пише, че всичко в книгата е истина. Вярно ли е?
Лурдс не можеше да преброи колко пъти са му задавали този въпрос. Ръкописът от четвърти век, в който се съдържаше разказът, озаглавен „Будоарни занимания“, беше превърнал професор Томас Лурдс в знаменитост и любим незаконен син на „Харвард“. Деканът продължаваше да се мръщи всеки път, когато се сетеше за тематиката на бестселъра на Лурдс. Оригиналният документ, който Лурдс беше разчел, описваше подробно многобройните и всевъзможни съвкупления на автора с всички пикантни подробности.
Самият Лурдс не знаеше нищо за автора, освен това, което разкриваше ръкописът. Имайки предвид сексуалните подвизи и естествената надареност, които си приписваше мъжът, Лурдс си мислеше, че ако е съществувал наистина, трябва да е бил чудо на природата с невероятна издръжливост.
— Според вас истина ли е? — попита я той.
— Боже, надявам се!
— Не знам колко истински са историите. Само ги преведох от оригиналния език…
— И направихте записа.
Лурдс кимна.
— Да. Но от звукозаписното студио подобриха качеството на гласа ми и добавиха музикален фон.
— Кени Джи, нали?
— Ами, по-скоро някой, който звучи съвсем като него.
— Според мен имате великолепен глас, дори и без музикален фон. — Червенокосата му се усмихна сластно.
— Благодаря ви — отвърна Лурдс.
— Такава съм глупачка. — Изглеждаше засрамена. — Сигурно непрекъснато ви го казват.
— Всъщност не. Обикновено само когато раздавам автографи. Повечето хора не ме разпознават.
— Снимката ви е на гърба на книгата. Как може да не знаят кой сте? — Тя взе книгата от ръцете му и я обърна, за да покаже цветната снимка отзад.
Снимката беше хубава и Лурдс го знаеше. На нея стоеше пред разкопки в Кадис, Испания, където Атлантида беше изгубена, намерена и повторно изгубена. Написа книга за откритието и тя също бе станала бестселър, но „Будоарни занимания“ си оставаше на върха на списъка.
На снимката Лурдс беше с панталони цвят каки, туристически обувки, маслинена войнишка риза, разкопчана, за да се вижда бялата тениска отдолу, и любимата австралийска каубойска шапка. И сега беше с нея. На снимката слънчевите му очила висяха небрежно от яката на тениската. Беше се облегнал нехайно на лопата, а зад него в скалата зееше входът на пещера. Черната му коса беше въздълга и се спускаше леко над лицето му. Имаше и късо подстригана козя брадичка. Освен облеклото, не се беше променил много, откакто бе правена снимката. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-млад от истинската си възраст. Това си имаше преимуществата. Особено когато си падаш по по-млади жени.
— Колкото и да е невероятно — каза тъжно Лурдс, — повечето хора дори не четат името на автора върху книгата. Още по-малко пък запомнят лицето му. Подобни срещи се случват обикновено само на рок звезди и актьори.
— Вие сте първият писател, когото преследвам.
— Радвам се, че го сторихте. Но не чух името ви. — Той се приготви да пише върху първата страница на книгата. — На кого да я надпиша?
— Кристин. Кристин Уебър.
— „На Кристин — произнесе на глас Лурдс, докато пишеше, — автограф в замяна на очарователната усмивка. Надявам се, че не се чувствате излъгана“. — Духна страницата, за да изсъхне мастилото, после й подаде книгата и писалката.