Младежите от бара, които бяха флиртували с нея, се втурнаха към вратата.
Доусън ги посрещна с насочен пистолет.
— Назад! — заповяда студено. — Назад, или ще ви убия!
Момчетата се стъписаха и отстъпиха.
— Обади се на сестра си — рече Доусън, докато излизаше от склада и изтласкваше младежите назад. — Накарай я да ми се обади. Разбра ли?
— Да.
Той спокойно прекрачи поваления в безсъзнание мъж и излезе през аварийния изход в дъното на бара. След миг алармата се включи и воят й отекна в уличката.
Доусън леко ускори крачка. Ако се затичаше, някои от младежите щяха да го подгонят. Беше им присъщо на младоците.
Късметът му се усмихна в другия край на уличката. Едно такси чакаше до тротоара. По това време на нощта шофьорът можеше да изкара добри пари, като качва хора от баровете.
Доусън смени още три таксита, преди да се отправи обратно към летището. Беше сигурен, че полицаите нямаше да могат да му хванат дирите при цялото това обикаляне.
Щом се качи на частния самолет, той се настани в удобната седалка и си наля чаша скъп бърбън. Сърдечният му ритъм се беше нормализирал, но той продължаваше да мисли колко уплашена беше Бриджит Маккена от него. Това се хареса много на тъмната му половина. Изпи бърбъна, докато чакаха разрешение за излитане, после се обади на вицепрезидента.
— Готово, сър.
— Браво, Джими! Да разбирам ли, че си добре?
— Свеж като дъжд, сър. По-добре не мога да бъда. В подобни моменти наистина съжалявам, че напуснах полевата работа.
Уебстър се разсмя.
— Радвам се, че си добре. Напълно те разбирам. Когато трябва да се свърши нещо, трябва да си нацапаш ръцете, за да си сигурен, че е свършено както трябва.
— Да, сър.
— Сигурен ли си, че госпожица Маккена ще се обади?
— Напълно, сър. — Доусън отново си представи изкривеното от страх лице на Бриджит. — Щом получи съобщението, веднага ще се обади на този номер.
— Тогава трябва да поговорим какво ще предприемем по отношение на професор Лурдс. Ще трябва да го изобличим като враг на нашата велика страна.
Доусън си пое дълбоко дъх.
— Сър?
— Истина е, Джими. Има неща, които още не съм ти казал. Ще ни трябва отряд в Истанбул, за да го арестуват, щом се появи. Задачата ни е много опасна, Джими. Много неща зависят от успеха ни. Трябва да сме по-ловки от всякога. Но ние с теб можем да го направим.
Катакомби
Квартал Йешилкьой
Истанбул, Турция
17 март 2010
— Ще ме убиете? Ако те не ме убият, вие ще ме убиете? Това ли ви е планът?
На Клийна й се стори, че долавя гняв в думите му, но можеше да е и само истерия. И двете емоции бяха напълно разбираеми.
— Млъкнете! — прошепна тя, като се притискаше плътно в него. — Опитвам се да ви спася живота.
— Моят живот? — възмути се Лурдс. — Започнаха да стрелят чак когато ме сграбчихте. Вече бях спасил живота си.
— Не, само бяхте отложили екзекуцията си.
— И това ми стигаше.
— Вижте — изсъска Клийна през зъби, — щяха да ни убият, независимо от всичко. И честно казано, щеше да ми е по-лесно да се измъкна без вас.
— О, така ли? И ако не ме бяхте взели за заложник, кого щяхте да използвате като щит?
Клийна знаеше, че Кайин и хората му се движат в тъмното. Нямаше да мируват още дълго, а нямаше как и да презареди оръжието си. Не можеше да го направи, преди да започнат да стрелят по нея.
— Ето какво ще направим — прошепна тя. — Или идвате с мен, или ви гръмвам. Няма да ви убия, но ще ви раня. Кайин и лакеите му ще се погрижат за вас, понеже разбраха, че можете да прочетете тайнствената им малка книжка. Ще се втурнат да ви спасяват. Аз ще се възползвам от суматохата, но вие пак ще си останете в ръцете им. — Тя го разтърси за яката. — Е, професоре, за последен път ви каня. Искате ли да дойдете с мен, или предпочитате да ви оставя тук?
— Има ли трета възможност?
Тя пак го разтърси.
Лурдс кимна бързо.
— Да го направим, докато още съм на крака.
Клийна бавно започна да се изтегля от помещението.
Вместо да стигне до вратата обаче, се блъсна в стената.
— Какво става? — попита Лурдс.
— Проклетата врата не е там, където беше. — Тя се плъзна покрай стената.
— Изгубихте ли се?