— Не. Може би се заблудих малко и загубих ориентация.
Лурдс въздъхна.
— Голяма спасителка, няма що!
— Още обмислям възможността да ви застрелям. Струва ми се все по-привлекателна.
Професорът се размърда, премести книгата в другата си ръка и нахлупи шапката на главата си. Извади запалка „Зипо“ от джоба си и я запали. Синкаво-жълтият пламък проблесна в мрака и пропъди сенките.
— Сега виждате ли вратата? — попита Лурдс. Напрегна се да види Кайин и съратниците му, които се шмугнаха обратно в сенките като хлебарки.
Клийна погледна през рамо. Черен правоъгълник се открояваше на светлината на пламъка.
— Да — отвърна тя.
Кайин се провикна от мрака:
— Професор Лурдс, съветвам ви да не се доверявате на тази жена.
— Доверието се оказа нещо доста изменчиво тук долу в момента. Вече разбрах, че на вас не мога да имам доверие. Тя все още е под въпрос.
Клийна се промъкна гърбом през вратата и погледна през рамо, за да се увери, че отзад няма никого. Следващото помещение беше също толкова голямо и също толкова празно.
— Знаете ли къде се намираме? — прошепна Лурдс.
— Не раздаваха карти, когато ни доведоха тук, а и не успях да оставя пътечка от трохи.
— Катакомбите се простират с километри под града.
Катакомбите бяха сред най-необходимите инженерни съоръжения на процъфтяващите древни градове. През отминалите векове те бяха служили за водохранилища, складове за храна и последен дом за мъртвите. Мисълта за гробове, скрити някъде в мрака, смразяваше Клийна.
— Ужасно сте досаден. А и за ваша информация посочването на проблема, не го разрешава.
— Познаването на проблема ти помага да се съсредоточиш.
— Нужно ли е да имате отговор за всичко?
— Аз съм преподавател. Това ми е работата.
— Професоре! — извика Кайин.
— Той е по-близо — прошепна Лурдс.
— Чувам го. Не съм глуха. Щом излязохме от залата, те ще допълзят до вратата. — Това би направила тя на тяхно място.
— Професоре, чувате ли ме? — провикна се Кайин.
— Слушам ви.
— Не го слушайте — отсече Клийна.
— Печеля време — отвърна Лурдс.
— Оставете книгата — настоя Кайин. — Оставете книгата и ще ви пуснем да си вървите. Невредими.
— Аз не му вярвам — прошепна Лурдс. — А вие?
— Не! — Клийна продължаваше да отстъпва, като следеше вратата, професора и пространството зад тях.
— Можем да намерим друг да разчете книгата, професоре — провикна се Кайин.
— Да бе — прошепна Лурдс. — Обзалагам се, че съм единственият, когото са открили.
— Доста високо мнение имате за себе си, нали? Май преводът доста ви затрудни.
— Разчетох една част. За двайсет минути, бих добавил. Под напрежение. И без справочен материал.
— Освен това сте и скромен.
— Разбирам си от работата.
— Ще го напишат на надгробната ви плоча — прошепна Клийна.
— Мислех, че целта е да се измъкнем живи оттук.
— Професоре! — извика Кайин. — Договорихме ли се?
Клийна отчаяно се мъчеше да измисли нещо и тогава й хрумна идея. Погледна към Лурдс и запалката в ръката му. Сигурно се беше нагорещила.
— Запалете книгата — рече тя.
Лурдс се дръпна стреснато.
— Какво?
— Запалете книгата. Явно много държат на нея и ще искат да я спасят, вместо да ни преследват.
Лурдс притисна книгата към гърдите си.
— Няма да я изгоря.
— Тя не е ваша.
— Не е и тяхна.
Това наистина я вбеси.
— Не знаете дори дали е истинска. Може да е фалшива.
— Не мисля, че някой ще си направи труда да фалшифицира изкуствен език, основаващ се върху отмрял гръцки, за първоаприлска шега. Не знаем какво имаме тук.
— Струва ли си да дадем живота си за тази книга? — попита Клийна.
— Не знам. Може би.
Кайин отново се обади:
— Професоре, трябва да знаете, че в момента съм готов да застрелям и вас, и жената. Ще рискувам с друг преводач, но няма да изгубя книгата.
— Запалете я! — изкомандва отново Клийна.
— Не. Мой дълг като учен е да запазя тази книга.
— За да сложите името си под статия в някое прашно научно списание.
— Не става дума за това.
Клийна изруга.