Лурдс беше готов да се бие за живота си, когато стана нещо съвсем неочаквано: мъжът, който го държеше, повтори думите си — на старогръцки. Диалектът беше малко странен, но разбираем.
— Какво казахте? — попита Лурдс на същия език.
— Аз и приятелите ми дойдохме да ви помогнем — отвърна мъжът. — Търсим ви, откакто изчезнахте тази сутрин. Моите извинения, че ни трябваше толкова време, за да ви открием.
— Кои сте вие?
— Засега мога да ви кажа само, че сме приятели. Дошли сме да ви изведем оттук. Моля, кажете на жената да престане да се съпротивлява.
Клийна явно продължаваше да се бие с някого, ако се съдеше по шума. Лурдс се обърна към нея, но не можеше да я види в мрака.
— Престанете да се съпротивлявате — рече й той. — Това са приятели.
Тя се укроти и се наклони към него. Тялото й бе напрегнато като тетива.
— Откъде знаете, че са приятели? — изсъска тя.
— Един от тях ми го каза.
— Боже, как сте успели да оцелеете толкова дълго?
— Вярвам му — защити се Лурдс. — Говори с мен на старогръцки.
— И това е причина да му се доверите?
— Казва, че могат да ни изведат оттук.
— Справяме се и сами.
— Кайин е повикал подкрепление — обади се мъжът до Лурдс.
— Откъде знаеш? — отвърна Клийна.
— Проследихме ги дотук.
В този миг се чу шум — стъпки в другия край на катакомбите. Не след дълго някой откри огън.
Лурдс реагира мигновено и залегна на земята, последван от Клийна. Лежаха един до друг в мрака и лицата им просветваха на пресекулки под блясъка на дулата, докато куршумите се забиваха в колоната над главите им.
— Убедихте ли се? — попита сухо Лурдс.
Жената не отговори.
— Професор Лурдс? — обади се мъжът. — Има и друг изход. Последвайте ме.
Тичащи стъпки отекнаха из катакомбите. Жената се надигна на колене, взе пистолета и стреля. Лурдс не изчака да види резултата. Виковете зад него му дадоха да разбере, че мерникът й отново е бил безпогрешен.
Той се изправи и тръгна приведен след мъжа с робата. Преследвачите им насочиха фенерите си в тяхната посока и ярката светлина се разля върху Лурдс точно когато той видя тесния процеп в стената пред себе си.
Последва мъжа през отвора и се озова в тунел. Жената беше по петите му, следвана от още двама мъже в роби. Щом влязоха вътре, единият нагласи липсващото парче от стената на мястото му и затвори пролуката.
Другият извади фенер и го включи. Блясъкът заслепи Лурдс и изпълни тесния тунел със светлина. Професорът огледа лицата на петимата мъже в тунела, но не познаваше никого.
— Тук сме в безопасност, професор Лурдс — обади се един от тях. Беше млад, на не повече от двайсет и пет години. Грижливо подрязана брадичка обрамчваше лицето му. Очите му се губеха в сенките на качулката.
Клийна презареди пистолета си и попита:
— Могат ли да влязат?
Мъжът поклати глава.
— Вече не. Заключихме.
Тя огледа изпитателно петимата и попита:
— Кои сте вие?
— Както вече казах, ние сме приятели — каза търпеливо младият мъж.
— Познавам всичките си приятели — настоя тя.
— Може би трябваше да кажа, че сме приятели на професора — уточни младият мъж.
— Вярно ли е, професоре? — попита тя, без да сваля очи от мъжете. — Познавате ли ги?
— Още не — отвърна Лурдс. — Но винаги съм готов да се запозная с нови приятели. — Той я погледна. — Особено такива, които не ме отвличат. От такова първо впечатление човек трудно се отърсва.
Тя му хвърли свиреп поглед.
— Можем да се запознаем и по-късно. Този тунел трябва да води нанякъде. Кайин и приятелчетата му може да ни нападнат от другия край.
— Всъщност те не знаят всички тайни на катакомбите — увери я младият мъж.
— Страхотно! — отвърна тя саркастично. — Все пак бих предпочела да се махна оттук.
— Разбира се — младият мъж кимна на човека с фенера и той незабавно се отправи към тъмното гърло на тунела. Лурдс последва светлината.
Лурдс предположи, че са минали няколко минути, докато прекосят тунела. Стори му се, че усеща вертикален наклон, но не беше сигурен — беше прекалено тъмно, а и той повече се ослушваше за шум от преследване.