— Виждам, че държите книгата на Кайин — рече младият мъж.
— Останах с впечатлението, че тази книга всъщност не е негова — отвърна Лурдс. — И без това не можеше да я прочете.
— Моя грешка — рече мъжът и за миг прозвуча като някой от студентите му в „Харвард“. — Не исках да кажа, че книгата е негова. Не му принадлежи.
Неспособен да сдържи любопитството си, Лурдс попита:
— А на кого принадлежи?
— В момента нямам право да ви кажа.
— Каква очарователна тайнственост, а? — обади се Клийна.
— Проявихте ли такова любопитство към хората, които ви наеха да отвлечете професор Лурдс? — контрира я мъжът.
Тя не каза нищо, а Лурдс попита:
— Какво й е толкова специалното на тази книга?
— Успяхте ли да разчетете езика? — поинтересува се мъжът.
— Тъкмо бях започнал, но мисля, че мога да го разчета. Ако разполагам с време.
Зад него Клийна тихо изруга и Лурдс си даде сметка, че това признание може да застраши живота му.
— Пазете си главата тук. — Младият мъж се пресегна и докосна ниска издатина в тавана на тунела.
Лурдс се наведе и го последва. Малко по-нататък тунелът стигна до разклонение. Завиха наляво.
— Какво разбрахте от прочетеното? — продължи непознатият.
— Не много — отвърна Лурдс.
— Но мислите, че можете да разчетете книгата?
Лурдс се поколеба. Ако кажеше, че може, щяха ли да го държат като заложник? А ако кажеше, че не може, щяха да го убият ли? Нито една от възможностите не му се понрави. В ръцете си държеше загадка истинска енигма, от онези, които обичаше да разбулва. Не беше готов да я предаде без бой.
— Мога — отвърна той.
— Това е добре. — Младият мъж спря и другият вдигна фенера, докато водачът правеше нещо по стената отпред.
— Знаете ли за какво се разказва в тази книга? — попита Лурдс.
Младият мъж го погледна и съвсем чистосърдечно заяви:
— Нещо е било изгубено, професоре. Нещо много ценно и много важно. То трябва да бъде намерено. От това зависи много.
— Какво е било изгубено?
Младият мъж тъжно поклати глава.
— Не мога да ви кажа. Съжалявам. Знам, че сте имали тежък ден. Но всичко, което бих казал, може да ви попречи да разчетете книгата. Трябва сам да си създадете впечатления за написаното вътре. Много хора са се опитвали да я разшифроват. Ако се провалите, провалът трябва да е само ваш.
Част от стената отпред се плъзна нагоре и разкри малък отвор. По отсрещната стена се виждаха железни стъпала.
Мъжът с фенера освети вертикалната стълба.
— Чисто е — рече той.
Лурдс беше трети поред и сграбчи една от ръждясалите железни стъпенки над главата си. Метна раницата с книгата на рамото си и се изтегли нагоре. Корозиралият метал цапаше ръцете му с ръжда. Бегъл поглед беше достатъчен, за да види, че вертикалната стълба върви доста високо. Лурдс не можеше да гледа дълго нагоре, защото ръждата се посипваше в очите му. Докато се катереше, усети, че е изтощен до крайност. И много гладен.
Но тайната на книгата не му даваше мира.
Точно когато Лурдс се канеше да уведоми останалите, че не издържа повече, водачът извика на всички да спрат. Над главата им се чу скърцане на метал, след това в шахтата се разля слънчева светлина.
Сутрин? Лурдс не можеше да повярва на очите си. Но нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание, упоен от лекарството.
Мъжът най-отпред се изкачи бавно, огледа се набързо и се измъкна от тунела. Младият мъж, който бе говорил с Лурдс, го последва. После един след друг излязоха и останалите. Озоваха се в тясна уличка, пълно подобие на уличката, в която се беше разбил хеликоптерът.
Клийна се изправи с пистолет в ръката. Някак си беше успяла да се изкатери, без да изпуска оръжието.
Петимата мъже я наблюдаваха неспокойно.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще придружим професор Лурдс до хотела му — отвърна мъжът с козята брадичка.
— Ами аз?
— Свободна сте да си вървите.
Тя ги изгледа подозрително и стисна още по-силно пистолета си.
— Какво? Просто така?
— Да.
Тя се усмихна.
— А ако реша да взема професора с мен?
— Това е недопустимо.
— Винаги са ми казвали, че който държи пистолета, той определя правилата.