— Колко дълго?
— Последните триста трийсет и седем години.
— В този град?
— Книгата никога не е напускала града.
— Защо?
— Забранено е.
Лурдс поклати глава.
— Не разбирам. Всеки може да напусне града с книгата.
— Нима? — Младият мъж се усмихна с жив интерес. — Чудя се дали ще можете.
— Това предизвикателство ли е?
— Предизвикателството, професоре, е да разчетете книгата и да откриете какво се крие в нея.
— Мога да го направя в „Харвард“ — отвърна Лурдс. — Там ще е много по-лесно — замълча. — Или вие ще ме спрете?
— Да. Както и Кайин. Има и други, които я търсят. Ако останете тук, можем да ви защитим донякъде.
— Както направихте вчера?
— До вчера не знаехме, че ви грози опасност — отвърна младежът.
— Не знаехте ли, че Кайин ще ме отвлече?
— Не. Чак когато лакеите му бяха разпознати, разбрахме, че е замесен.
— Той е смятал, че мога да разчета книгата, а вие не сте?
— Съжалявам.
Лурдс изръмжа недоволно.
— Моля ви, не го приемайте като подценяване на способностите ви, професоре — продължи младежът. — От векове наши хора се трудят върху книгата. С течение на годините висшестоящите стигнаха до заключението, че не чакаме някой да преведе текста, а чакаме подходящия момент.
Малко поуспокоен, Лурдс кимна.
— Мислите, че сега е моментът.
— Готови сме да чакаме и да разберем. И да ви дадем шанс с книгата. Когато открихме скривалището на Кайин и разбрахме, че сте успели да преведете част от нея, беше решено, че вероятно времето е дошло. — Младият мъж погледна през прозореца, но Лурдс знаеше, че не вижда нищо отвън. Мислите му бяха другаде.
— Кайин има по-висока оценка за възможностите ми от вас — отвърна Лурдс.
— Може би — младежът отново го погледна. — Или просто е по-отчаян.
— Надявам се, че и с това не искате да ме обидите.
— Не. Извинете ме. Свикнал съм да бъда много прям по въпроси, свързани с книгата.
Таксито намали, после сви по алеята на хотел „Есрин Краун“. Портиерът в ливрея пристъпи към колата и отвори вратата на Лурдс. Беше професионалист и подозрителният му поглед към окаяния вид на професора трая само секунда.
— Добро утро, сър! — поздрави го портиерът. — Добре дошли в хотел „Есрин Краун“!
— Добро утро! — отвърна Лурдс. — Благодаря ви.
— Имате ли багаж?
Лурдс за малко да се засмее. Ако положението не беше трагично, можеше и да го направи.
— Не, нямам. — Това щеше да е проблем. Извърна се към младежа в таксито. — Ще ви видя ли отново?
— Бъдещето ще покаже. — Той протегна ръка. — Късмет, професоре! Надявам се да успеете в начинанието си. Ще поддържаме връзка.
Лурдс не знаеше дали трябва да се чувства заплашен, или не. Понеже нямаше какво повече да каже, той затвори вратата на таксито и отстъпи назад.
Шофьорът невъзмутимо се включи в движението, а младежът погледна назад през стъклото и му махна съвсем невинно.
Лурдс също му помаха и веднага се почувства глупаво. Обърна се към портиера.
— Предполагам, че хотелът има добра охрана?
— Разбира се, сър. Най-добрата.
— Има и хора на място?
Портиерът го изгледа с любопитство.
— Да, сър.
— Много добре. — Лурдс остави портиерът да му отвори вратата и влезе в елегантното фоайе. Гости и персонал го зяпнаха, все едно беше бездомник. Трябваше да признае, че с изпокъсаните и изцапани дрехи лесно може да мине за такъв.
Като събра цялото си достойнство, Лурдс се приближи до рецепцията. Красива млада жена с делови костюм любезно го поздрави.
Лурдс й каза името си й лицето й веднага се озари. Но явно беше объркана, сигурно усещаше миризмата му.
— А, разбира се. Професор Лурдс — ведро рече тя. — Очаквахме ви вчера.
— Доколкото разбирам, не сте гледали новините.
Тя му отвърна с празен поглед:
— Моля?
— Бях отвлечен — отвърна Лурдс. — Даваха го по новините.
— Съжалявам. Сигурно съм го пропуснала. — Тя вкара набързо данните в компютъра и поиска кредитна карта за стаята. — Един ключ ли желаете, или два?
— Един, благодаря. — Лурдс взе ключа и се отправи към асансьорите.
— О, професор Лурдс! — извика рецепционистката.