— Добре ли си?
Клийна продължаваше да се оглежда. Възможно беше някой да проследява връзката посредством джипиес сателит.
— Добре съм. Как е птичката? — Това беше таен въпрос, който беше измислила, за да се увери, че Бриджит е сама.
— Забрави за кода — отвърна Бриджит сърдито. — Случи се нещо, за което трябва да знаеш. От часове чакам да се свържа с теб.
— Нямах възможност да се обадя. Кажи ми за птичката.
— Няма време за…
— За какво? — отсече Клийна. — Да бъдеш предпазлива? Ако си уплашена, значи точно сега е моментът да внимаваш.
Бриджит изруга. Никога не го беше правила.
Клийна се насили да запази самообладание и да се съсредоточи. Нарочно си бяха създали процедури за безопасност. С баща й винаги ги спазваха.
— Джъгхед — отвърна Бриджит. — Сега доволна ли си?
Имаха птичка, гълъб, бяха я кръстили на любим комиксов герой. Обичаха я, но един ден Бриджит донесе улична котка у дома. Когато се върнаха от училище, котката беше съборила клетката на земята и беше убила Джъгхед. Само главата и краката бяха останали.
Бриджит плака с дни, но никога не забрави, че Джъгхед е бил в по-голяма безопасност сам. Когато имаше непознат в къщата или наблизо, всички бяха изложени на риск.
— Какво има?
— Снощи в бара дойде един човек. Заплаши ме. После ме удари.
Клийна бързо задуши гнева, който се надигна у нея. „Гневният ум е опасен сам за себе си, момичето ми — непрекъснато повтаряше баща й. — Запази гнева за момента, когато имаш нужда от него. Но първо се увери, че е изстинал и се е втвърдил. Тогава ще е опасен за някой друг, не за теб“.
— Добре ли си? — попита Клийна.
— Не, не съм добре. Не знам кой беше този човек. Дойде в бара, изчака да остана сама и ми зашлеви шамар.
— Само те е зашлевил?
— Да.
— Нищо счупено?
— Не, нищо счупено. Но счупи носа на Лиам, когато той се опита да ме защити.
Клийна се опита да си спомни кой беше Лиам. Бриджит вечно говореше за приятели, колеги и младежи. Трудно беше да ги запомни всичките.
— Шефът ми — добави Бриджит.
— Да — отвърна Клийна. — Сега се сетих. Помни: никакви имена.
— Този човек вече знае името ти.
— Някой друг може да не го знае. Поеми си дъх и се успокой.
Бриджит си пое дъх на пресекулки.
— Знаеш ли кой е този човек? — попита Клийна.
— Не.
— Виждала ли си го някога?
— Не мисля.
— Трябва да си сигурна — отвърна Клийна.
— Не знам! Много хора идват в бара.
— Приличаше ли на клиент?
Бриджит замълча за миг.
— Не, беше някак прекалено чист. Издокаран.
— Какво искаше?
— Теб.
— Защо?
— Не каза.
Клийна се насили да остане спокойна.
— Какво каза?
— Каза, че иска да му се обадиш. Остави номер.
— Дай ми го. — Клийна бързо записа номера на бележката от магазина за втора употреба. — Не се връщай в апартамента.
— Няма. Щом като този човек знае, че съм ти сестра и къде работя, вероятно знае и къде живеем.
— Точно така. Продължавай да разсъждаваш толкова ясно и ще се оправим. На сигурно място ли си?
— Да. В…
— Не ми казвай — прекъсна я Клийна. — Може би е добра идея да не ходиш на работа известно време. Там си прекалено уязвима.
— Не мога да не ходя. Обичам си работата.
— Знам.
— А и парите явно не достигат — продължи Бриджит. — Напускаш града така само когато парите не ни достигат. А идва време за таксата.
— Ще има достатъчно пари — отвърна Клийна. Щеше да ги събере, дори да се наложеше да обере няколко дилъра на дрога в Комбат Зоун. — Обещавам. Междувременно искам да си в безопасност.
— Ами ти?
Клийна усети тежестта на чешкия пистолет на кръста си и огледа навалицата в мола.
— Не се безпокой за мен, момичето ми.
— Звучиш като татко, когато ме наричаш така.
— Извинявай.
Бриджит смекчи тона.
— Нямам против. Просто знам, че когато го правиш, си мислиш за него, а ти никога не мислиш за него, освен ако няма сериозен проблем.
— Бих казала, че случилото се с теб е доста сериозно — отвърна Клийна. Потисна гнева, който се надигаше у нея.
— Има и още нещо — каза Бриджит по-тихо.
— Какво?