Мъжът затвори. Клийна стисна телефона толкова силно, че го счупи. Насили се да издиша дълбоко, после слезе с ескалатора на първия етаж. Изобщо не забави крачка, докато вървеше към предната страна на мола. Мислеше трескаво. Щом като щеше да остава дълго в Истанбул, имаше нужда от припаси.
Но най-вече се нуждаеше от информация. И знаеше откъде да си я набави.
Жилищна сграда „Стоунгус“
Квартал Зейтин бурну
Истанбул, Турция
17 март 2010
— Севки, отвори. — Клийна отново потропа на олющената врата. Беше едва 10:37 сутринта, прекалено рано за човека, когото бе дошла да види.
Апартаментът беше дълбоко в сърцето на квартал Зейтин бурну, на шестия етаж на сграда, която беше видяла много по-добри времена. Отстрани на сградата имаше зигзагообразна метална стълба. Клийна си помисли, че изглежда дори по-зле от последния път, когато се бе отбила тук. Още тогава се притесняваше, че стълбата може да се срути, докато се качва по нея. Най-долният етаж на сградата някога бил тъкачна фабрика, но сега служеше за убежище на бездомници.
На вратата нямаше никакъв надпис. Клийна обаче знаеше, че Севки не се е преместил, защото — макар че наемателите не го знаеха — той беше собственик на сградата.
— По-добре си върви и ела по-късно! — извика писклив глас.
Тя се извърна леко с ръка под жилетката и погледна жилищната сграда от другата страна на улицата. Дребна възрастна жена седеше в сенките, подпряна на тесния перваз, и пушеше цигара. Роклята й беше избеляла и протрита, но изглеждаше чиста.
— Този човек — продължи старицата — не става сутрин. Спи по цял ден.
— Благодаря — отвърна Клийна. — Но ще опитам още веднъж. — Махна й и се завъртя към вратата. След миг едно кафяво око се залепи на шпионката.
— За бога! — изръмжа мъжки глас. — Върви си. Ела в по-приличен час.
— Севки, пусни ме, преди да съм изкъртила вратата. — Тя пак изрита вратата, този път по-силно.
— Боже, нямаш ли маниери, жено?
— Не, и срам нямам. Пусни ме, или ще ти се стори, че трите малки прасенца леко са се отървали.
— Доколкото си спомням. Трите малки прасенца побеждават накрая.
— Не и в моя свят.
Севки дръпна резетата, седем на брой, и отвори вратата. Тя беше тежка и увисна на добре смазаните панти. Под олющеното дърво имаше метална плоскост, достатъчно дебела, за да издържи на куршуми и леки гранати. Севки вярваше в безопасността.
— Има ли някой с теб? — попита той, провря глава и огледа улицата.
Клийна го шляпна по тила.
— Глупаво е да си провираш главата така. Някой ще ти я пръсне.
— Не, не, никой няма да ми я пръсне. Знаех, че си тук, и знаех, че си сама. Последвах съвета ти и взех предохранителни мерки. — Севки посочи сградата отсреща. — Погледни под стряхата.
Клийна видя, че там е монтирана малка камера.
— Безжична връзка — обясни Севки. — Виждам всичко на компютъра си.
— Много добре.
Севки се ухили като хлапе. Беше малко по-висок от Клийна и изглеждаше доста тромав. Черната му коса беше гъста и рошава. Краищата на кичурите му бяха сини. Беше облечен с маслиненозелени дочени панталони и черна фланелка с пламъци под зелена риза с костюмиран супергерой с блестящ пръстен. Кръгли очила украсяваха тясното му лице.
— Не съм те виждал отдавна — рече той.
— От няколко месеца — съгласи се Клийна.
— Пет месеца, три седмици и два дни.
Не беше изненадана, че ги е преброил. Севки имаше феноменален ум и точно заради това идваше при него.
— Добре изглеждаш — рече той. — Как е животът?
— В беда съм.
Безгрижното изражение се изпари от лицето му.
— Каква беда?
— От лошите. От онези, дето не знаеш колко са лоши, докато наистина не те застигнат.
— И те е застигнала?
— Да.
— Някоя от тези лоши беди да те е проследила дотук?
— Не, сигурна съм.
Севки отстъпи назад и отвори вратата по-широко.
— Влизай.
10.
Жилищна сграда „Стоунгус“
Квартал Зейтин бурну
Истанбул, Турция