— Има още кафе, ако желаете — предложи инспекторът.
— Не, благодаря. Щом си тръгна оттук, отивам в хотела… — Лурдс погледна към Ерзос. — Отивам си в хотела, нали?
— Да.
— Слава богу! — Лурдс прокара ръка през косата си. — Когато стигна в хотела, ще спя цяла седмица. — Протегна се на стола.
— Ходихме в катакомбите, където казахте, че е била престрелката с Кайин и неговите хора.
Лурдс кимна. Беше обяснил приблизително къде бяха излезли на улицата. Възстанови по спомен всички завои, които бяха правили.
— Не открихме никакви трупове — рече Ерзос.
— Сигурен съм, че тя уби поне няколко от тях. Макар че никога не съм го искал, ми се е налагало да присъствам на подобни неща и знам кога някой е убит.
— Разбирам. С изненада открих, че всичко в книгата ви за Атлантида почива на действителни факти.
„Дори доста неща бяха пропуснати“, добави наум Лурдс. Не всичко от историята ставаше за разказване. Католическата църква също се беше погрижила. Скритата книга за първия потоп беше заключена — от тях и в паметта на Лурдс. Но пътят към нея беше осеян с много смърт.
— Сигурен ли сте, че сте открили точното място? — попита Лурдс.
— Открихме мястото, където според вас е станала престрелката — отвърна следователят. — Имаше много кръв. Открихме и късчета човешка плът. И всичко беше скорошно.
— Но трупове нямаше?
— Нито един.
— Значи са ги отнесли — отвърна Лурдс. — Това е обяснимо.
— Така ли? — Ерзос се облегна на стола си.
През последните няколко часа, по време на разпита, Лурдс бе разбрал, че Ерзос е умен и добър професионалист.
— Знаете ли по какъв друг начин могат да изчезнат шест или седем мъртъвци? — попита Лурдс. — Като изключим номерата на фокусниците?
— Разбира се, че не.
— Значи са ги отнесли.
Ерзос кимна.
— Криминалистите ме увериха, че са открили доста доказателства за това. Отпечатъци от стъпки в кръвта. Следи от влачене. Много неща.
— Тогава какъв е проблемът?
— Началникът ми е притеснен от идеята за съществуването на група хора, които биха положили толкова усилия, за да не бъдат разкрити.
— Аз също — призна Лурдс. — И нека ви уверя, че е още по-притеснително да зная, че въпросната група ме търси.
— Представям си. — Ерзос замълча. — Още по-загадъчното е, че не успяхме да идентифицираме двамата мъже, загинали при катастрофата на джипа, с който са ви превозвали.
— В толкова голям град би трябвало да го очаквате — възрази Лурдс.
— Но хора, които отвличат от улицата посред бял ден? Хора, които убиват без никакво угризение? — Ерзос поклати глава. — Не, такива хора рядко остават без досиета, не само в Истанбул.
Лурдс го полазиха тръпки, като си помисли за това.
— Замисляли ли сте се да напуснете Истанбул, професоре? — попита Ерзос.
— Разбира се. — Единственият проблем беше ръкописът. Ако си тръгнеше, нямаше да може да го отнесе със себе си.
— Ще го направите ли?
Лурдс се поколеба.
— Не съм убеден.
— Защо?
— Не знам. — Но се боеше, че е съвсем наясно.
— Всеки разумен човек — Ерзос обясняваше търпеливо, като на малко дете — щеше вече да се е хвърлил към посолството, за да се измъкне от страната след подобно изпитание. Или най-малкото щеше да потърси закрила там. Вие не направихте нито едно от двете.
— Не.
— Защо?
Лурдс се замисли. Нямаше да им каже за ръкописа. Вече го беше решил. Ако им кажеше за него, щеше да се наложи да им го предаде и да се примири с факта, че никога вече няма да го види.
— Каква е гаранцията, че някъде другаде ще съм в по-голяма безопасност? — рече накрая.
— Прегледах досието ви по нареждане на ръководството — отвърна Ерзос. — Когато е имало проблем в Йерусалим, сте решили да се откажете от пътуването. Когато екипът ви в Иран е бил нападнат, също сте предпочели благоразумието пред храбростта. Във всичките си начинания, професоре, сте се държали като разсъдлив и предпазлив човек.
Нещо го бодна, когато чу нотка на презрение в гласа на Ерзос.