В онези моменти нищо важно не беше поставено на карта. В нито един от случаите не беше имал истинска причина да остане и да се бие. Сега беше друго. Книгата беше нещо друго…
Имаше чувството, че се твори история. И всичко беше в неговите ръце.
— В този случай обаче — продължи Ерзос — избирате да рискувате глупаво живота си. Не разбирам решението ви.
— Има ли причина да смятате, че онези мъже отново ще тръгнат да ме преследват? — Пулсът думкаше в гърлото и слепоочията му. Ако беше на мястото на Ерзос и той щеше да е подозрителен. Последното, от което имаше нужда, бе някой да го следи, докато е в Истанбул. Потайността не беше сред най-големите му умения.
— Не знам, професоре. Има ли причина да смятате, че тези мъже ще продължат да се интересуват от вас?
Лурдс мълчеше.
Ерзос кръстоса крака и се вторачи в него.
— Тези мъже са ви задържали доста време, професоре. Трудно е да се повярва, че не са споменали какво са очаквали да постигнат с отвличането ви.
— Както ви казах, през повечето време бях в безсъзнание. Упоиха ме. Мислех, че ще ме убият.
— В даден момент обаче се опомняте достатъчно, за да хукнете да си спасявате живота.
Лурдс кимна и усети как гърлото му пресъхва. Зачуди се колко ли хора го гледат от другата страна на огледалото.
— Не е нужно да си се опомнил кой знае колко, за да разбереш, че трябва да бягаш и да се спасяваш, когато си отвлечен от хора, които могат да те убият — възпротиви се той.
— Но не са ви убили, нали? В интерес на истината, направили са всичко възможно да ви опазят жив.
Лурдс нямаше как да оспори това.
— Сигурно са искали нещо от вас — настоя спокойно Ерзос.
— Съгласен съм.
— Но така и не сте разбрали какво.
Лурдс се опита да запази лицето си безизразно. Не му се искаше турската полиция да го хване в лъжа, а не желаеше да им казва истината. Мразеше да си усложнява толкова живота.
— Жената усети плановете им, каквито и да са били те — отвърна Лурдс. — Вече ви го казах.
Ерзос кимна.
— Така е. Но това е дори още по-смущаващо. Защо е била там?
— Работеше за тях.
— А после е размислила?
— Така стана. Скараха се за пари.
— Хонорарът й. Да. Казахте, че е трябвало да й платят останалото от уговорената сума. Щели да я убият.
— Да. Казаха го. — Лурдс кимна. — Дори не си направиха труда да го скрият.
— Глупаво е било да работи за тях.
— И аз така мисля.
— Но не е била чак толкова глупава, че да ги остави да я убият.
— Извади късмет.
— Не е разчитала на късмета, за да ви вземе за заложник. Знаела е, че онези мъже няма да рискуват да ви убият.
Твърде късно Лурдс видя капана, в който беше попаднал.
— Как тази жена — чиято самоличност не знаете и която никога преди не сте виждали — е разбрала, че онези мъже ще ви убият и двамата?
Лурдс се помъчи да отгатне какво би казал някой от шпионите в романите. Не можа да измъдри нищо.
— Предполагам, че е знаела — отвърна неубедително.
— Значи всички, освен вас знаят?
— Вие също не знаете.
Ерзос се усмихна и се облегна на стола.
— Не, и ние не знаем. И това ужасно притеснява началника ми. Казаното от вас би накарало някой да повярва в съществуването на нещо като конспирация.
Лурдс не знаеше какво да отговори на това, но споменаването на думата „конспирация“ правеше изпитанието му още по-смразяващо.
— Началникът ми иска да ви депортира — рече Ерзос.
— Даде много ясно да се разбере.
Страх забръмча в ушите на Лурдс, докато той отчаяно търсеше някакъв аргумент, който да му позволи да остане в Истанбул. Някак си фактът, че трябва да води лекции в местния университет, не изглеждаше достатъчно убедителен.
— Вашето правителство обаче — продължи Ерзос — се застъпи за вас.
Лурдс остана удивен.
— Така ли?
— Да. Вашият държавен департамент беше много убедителен по въпроса. — Ерзос вдигна ръце с дланите нагоре. — Така че в интерес на добрите политически отношения ще ви бъде разрешено да останете в Истанбул.
Лурдс въздъхна с облекчение. Не знаеше какво щеше да прави, ако му бяха сложили белезници и го бяха метнали на първия излитащ самолет.
— Лично аз — продължи Ерзос — много ви харесвам. — Той се усмихна. — Съпругата ми щеше да иска да се запознае с вас. Но…