Лурдс зачака, разкъсван между страха и въодушевлението.
— Но — продължи Ерзос — се безпокоя за сигурността ви в този град. Много ще ми е неприятно, ако ви се случи нещо.
— Оценявам загрижеността ви, следовател Ерзос — отвърна Лурдс.
Полицаят кимна в знак на благодарност.
— Разбирам, че не знаете кои са похитителите ви. Работим по разпознаването им. Но успяхме да разберем кои са двама от мъжете, които искаха да ви отвлекат на летището.
— И кои са те? — Лурдс не искаше да знае, никак даже, но разбираше, че Ерзос очаква от него да прояви любопитство.
— Терористи — рече Ерзос. — Политически екстремисти, шиити. — Погледът му се впи в очите на Лурдс. — Знаете ли защо подобни хора биха решили да ви отвлекат?
Религиозни екстремисти… Добре знаеше на какво са способни религиозните екстремисти. Но за какво им беше той? Лурдс преглътна голямата буца, заседнала в гърлото му.
— Не, не знам.
— Това е нещо, което може би ще искате да разберете. — Ерзос се изправи. — Ако решите да останете в Истанбул.
Лурдс кимна, искаше му се да може да напусне града. Заедно с ръкописа. Само така щеше да тръгне. Освен, разбира се, ако знаеше със сигурност, че оставането ще му коства живота.
— Това значи ли, че съм свободен да си вървя? — попита той.
— Свободен сте. Един мъж от Държавния департамент дойде да ви вземе и да ви отведе в хотела. Казах му, че и ние можем да го направим, но той настоя.
Ерзос го изведе в коридора.
Тъмнокос мъж към трийсетте, облечен с костюм, седеше на стол в коридора. Лурдс видя раницата си на пода до него.
Мъжът държеше ръкописа в добре поддържаните си ръце. От колана му се подаваше дръжката на пистолет. Той вдигна книгата и я показа на Лурдс.
— Тежко четиво, а, професор Лурдс? — попита мъжът. — Или се опитвате да изнасяте незаконно документи от страната?
11.
Истанбул емние мудурлугу
Ватан кад/Фатих
Истанбул, Турция
17 март 2010
Лурдс се усмихна насила, защото стомахът му изведнъж се сви.
— Тежко четиво наистина. Моля ви, внимавайте. Много е стара.
Мъжът тупна книгата и в коридора проехтя глух звук. — Това вече го разбрах.
Без да се замисля, Лурдс се приближи и взе книгата от него с разтреперани ръце.
— Съжалявам. Не знаех, че е толкова важна — каза мъжът.
— За мен е — отвърна Лурдс.
— Прегледах я. Не можах да я прочета.
— Освен ако не знаете старогръцки.
— Не знам. Рисунките изглеждат интересни. Някои са доста зловещи.
— Ще се съглася с вас.
— За какво се разказва в книгата?
Лурдс се поколеба само за миг.
— За архитектура.
— И аз така си помислих. Много ли е стара?
— Още не съм установил със сигурност. — Лурдс внимателно стискаше книгата под мишница. — Още я превеждам.
Мъжът махна към раницата с небрежен жест.
— Виждам, че пътувате с много книги.
— Така е. Дано останалите, които взех за това пътуване, да са в хотела!
— Мисля, че всичко беше прибрано. Е, може да има един-два куршума вътре. Май си носите много работа.
— Така е.
— Не се ли тревожите, че нещо може да изчезне?
— Не — отвърна Лурдс. — Повечето от документите, по които работя, докато пътувам, не са оригинали. Обикновено нося снимки или сканирани копия.
Мъжът се усмихна.
— Предполагам, че е трудно да се носи камък, покрит с йероглифи.
— Така е. Както и стена, покрита с клиновидно писмо.
Погледът на мъжа се стрелна отново към книгата.
— Предполагам, че това е изключение.
— Да. — Лурдс не поясни нищо повече.
Мъжът бръкна в сакото си и пистолетът му се показа за миг. Отвори легитимацията си от Държавния департамент и показа на Лурдс снимката и картата си.
— Казвам се Хейдън Мълинс. Аташе съм към Държавния департамент на Съединените щати в Турция.
— Всички аташета към Държавния департамент ли ходят въоръжени в Истанбул?
— Не. Но след случилото се при пристигането ви решиха да въведат специални правила за вас. — Мълинс се наведе и вдигна раницата му. — Последвайте ме, колата ни чака.
Лурдс кимна.