Ерзос му подаде визитна картичка.
— Това са телефоните ми за връзка, професор Лурдс. Позволих си да напиша личния си мобилен номер на гърба. В случай че решите, че има нещо, с което мога да ви услужа.
— Благодаря ви. — Лурдс взе визитката. — Дано хванете хората, които търсите.
— Ще ги хванем, професоре. Истанбул е древен град, пълен с много древни тайни, но новите рядко остават неразкрити. Онези мъже, които и да са те, не ми изглеждат като хора, които ще си тръгнат с празни ръце. — Ерзос присви рамене. — Това може да е зле за вас, но ще ни даде още един шанс да ги хванем. Този път ще успеем. Но подходящият момент, така да се каже, е в ръцете на Аллах… Пазете се, професоре!
Понеже не знаеше какво друго да направи, Лурдс кимна и пое след Мълинс.
— Не е голям оптимист, а? — попита Мълинс, когато се отдалечиха достатъчно. — Смята ви за ходещ труп.
— Вероятно има основание — отвърна Лурдс. — Пътуването ми беше прекалено бурно, за да му се понрави. Както и на мен.
— Може ли един съвет, професоре?
— Разбира се.
Мълинс стрелна поглед към визитката в ръката му.
— Не бих се доверявал много на местните, ако разбирате какво искам да кажа.
— Защо?
— Всеки в града си гони интереса. Жалко ще е да ви видят сметката.
— Повярвайте ми — отвърна Лурдс, — последното, което искам, е да ми видят сметката.
— Значи наистина не знаете какво искаха онези смешници?
Лурдс излъга без всякакво колебание.
— Не.
— Странно, а? — Мълинс му се ухили. — Длъжен съм да ви го призная, професоре. Имате камъни вместо топки. Повечето хора щяха да хукнат да търсят скривалище след преживяното от вас. А вие сте готов да изнасяте лекции пред студентите.
— Повярвайте ми, не смелостта е причината да остана тук.
— О, значи е чувството за дълг? Обещание към приятел?
— Нещо подобно. По-скоро любопитство.
Лурдс спря до седана, който Мълинс посочи на паркинга, и огледа улицата. Очевидно никой не се интересуваше от него. Лекият ветрец леко хапеше и разнасяше аромат на пикантна храна. Професорът не знаеше кое иска най-напред: храна или креват. Имаше нужда и от душ и чисти дрехи.
Мълинс го видя, че се оглежда наоколо, и попита:
— Параноя, а, професоре?
— Може би — призна Лурдс.
— Ще се почувствате ли по-спокоен, ако ви кажа, че ще ви държим под око известно време?
— Да — излъга Лурдс. Още се отнасяше с подозрение към факта, че Държавният департамент беше дошъл да го спасява, без да го засипва с въпроси. Не му звучеше никак логично. А всички, с които се беше срещнал тук, в Истанбул, го предупреждаваха да бъде разумен.
Той се плъзна върху седалката и закопча предпазния колан.
Централно разузнавателно управление
Лангли, Вирджиния
Съединени американски щати
17 март 2010
— Искаш да кажеш, че никой от хората, които познаваме, не може да разчете тази книга? — попита Доусън.
В лявата част на екрана в командния център, Джошуа Хеджис изглеждаше извън себе си от притеснение. Беше преминал петдесетте и не беше свикнал да се появява неподготвен, както сега. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави. Вратовръзката му седеше накриво. Венец от мека като памук бяла коса ограждаше голото му теме.
— Не открихме никого, сър.
— И нямаме никаква представа какво пише в книгата?
Хеджис се поколеба.
— Архитектура, сър?
— Така ли каза обектът?
Аналитикът се сви едва забележимо.
Доусън гневно тръсна глава. Беше спал по време на обратния полет от Бостън и си беше откраднат два часа в кабинета, докато турската полиция разпитваше Лурдс, но не се чувстваше отпочинал. Новините от шефа на криптографите още повече засилиха умората му.
— Ние сме ЦРУ — рече Доусън. — Не би трябвало да има по-добри от нас в разчитането на кодове.
— Сър — обади се Хеджис, — в наша защита ще кажа, че това не е просто код. Това е…
— Имаме лингвисти. Ти имаш лингвисти.
— Да, сър. Имаме. Разполагаме с хора, които могат да четат и пишат на старогръцки по-добре от всеки друг. Но всички сме на мнение, че това не е просто старогръцки, а кодирана версия на старогръцкия.
— Разкодирайте я тогава.
— Опитваме се, сър. С малко повече време…