Милиони въпроси заляха ума на Лурдс, но той не зададе нито един от тях. Продължи право напред, докато не излязоха на следващата улица.
— Можеш ли да ме видиш? — попита Кристин.
Лурдс се поколеба, помнеше заповедите да не говори и погледна през рамо към похитителката си.
— Можеш ли да ме видиш? — повтори Кристин.
— Не — отвърна той.
— Млъкни! — заповяда му Кристин. — Не говоря на теб.
Лурдс млъкна. Погледна назад към мъжа на земята и с облекчение забеляза, че се е размърдал. Изглеждаше невероятно объркан. Зад него трима мъже си пробиваха път през навалицата. Те сочеха към Лурдс и бъркаха под саката си. Това не беше обнадеждаващ знак.
Кристин изруга и обяви:
— Имам компания. Трима мъже.
Мъжете размахаха оръжия и преградата от хора, която ги отделяше от Лурдс и Кристин, се пръсна. Пешеходци и таксиметрови шофьори се разкрещяха от ужас. Хората тръгнаха да се крият зад павилиони и коли.
Кристин блъсна Лурдс да върви и го накара да прекоси улицата на бегом. Една кола зави рязко, за да не ги удари, и се заби в едно от паркираните таксита. Обувките на Лурдс хрускаха върху стъклата, които се бяха пръснали по улицата след сблъсъка. Надяваше се да няма ранени.
— Не — сопна се Кристин гневно, макар че той не беше промълвил нито дума. — Не знам кои са. Явно е изтекла информация за купона. Къде е колата?
Дръпна Лурдс да спре, като почти го задуши със собствената му фланелка. Иззад ъгъла вдясно се появи сребрист джип и се понесе право към тях.
Пешеходците се опитаха да се махнат от пътя му, но един от тях се оказа прекалено бавен и джипът го блъсна. Човекът политна встрани, претърколи се, после се изправи, олюлявайки се, и се хвана за ръката.
Лурдс изруга, но си спомни, че му е забранено да говори. Заради липсата на самообладание вероятно щеше си докара някое счупване. Приготви се за мъчителната болка, но в този миг джипът рязко спря пред тях. Вратата на пътника се отвори, един здравеняк се пресегна и сграбчи Лурдс за фланелката.
— Влизай! — нареди Кристин и го бутна отзад.
Здравенякът дръпна Лурдс навътре и той си удари коленете в ръба на вратата. Не можа да запази равновесие, политна и се просна в колата.
Извърна глава, за да види кой е новият му похитител, и видя как лявото ухо на здравеняка избухна в червено. Кръвта опръска стъклото отзад, на което вече имаше дупка колкото палец.
— Стрелят по нас! — развика се Лурдс. Още куршуми се посипаха по прозорците и по бронята на джипа.
Здравенякът извади автоматичен пистолет изпод велуреното си сако, натисна главата на Лурдс към постелката и се прицели.
— Тоя е голям умник — отбеляза здравенякът и отвърна на огъня, докато кръвта се стичаше по лицето и врата му.
— Университетски преподавател е — отвърна Кристин. — Не може да се оправя сам. — Тя се метна в джипа, като стъпи върху задника и гърба на Лурдс. Шляпна шофьора по тила и нареди: — Карай!
Джипът се разтресе и тръгна. Гумите изсвириха в знак на протест и Лурдс удари лицето си в пода, когато колата подскочи над някакво препятствие. Надяваше се да не е поредният пешеходец.
Нова канонада отнесе задния прозорец. Парчета бронирано стъкло се посипаха върху Лурдс и той съжали, че е копнял да се случи нещо толкова вълнуващо, колкото търсенето на Атлантида.
Спомени за всички изпълнения на косъм от смъртта, които бяха придружавали вълнението, профучаха през главата му.
Какво, по дяволите, съм си въобразявал?
Сега отново имаше отвличания, куршуми и крещящи хора.
Как така се объркаха нещата?
Нали уж трябваше да се забавлявам?!
Централно разузнавателно управление
Лангли, Вирджиния
Съединени американски щати
15 март 2010
Главен агент Джеймс Доусън беше застанал пред огромен екран с висока разделителна способност и гледаше развоя на събитията на международното летище „Ататюрк“. Ранени хора се търкаляха по земята и кръвта им се стичаше по бетона. Всеки от тях застрашаваше кариерата му. Беше я градил цели седемнайсет години.
„Не беше планирано така — ядосваше се той. — Трябваше да го направят внимателно. Без шум, без пукотевица“.
Бяха сложили свой човек на мястото на шофьора на лимузината. Тримата мъже, които бяха тичали след джипа и бяха гърмели из летището, по никакъв начин не можеха да бъдат свързани с Управлението, дори и полицията да ги намереше — живи или мъртви. Те не знаеха от кого са наети. Това поне му даваше възможност да отрича, ако нещо се разбере. Но той беше планирал операцията да бъде невидима.