Името говореше на Артемис две неща. Първо, дългогодишният му спътник беше кръстен на славянски дух пазител2. Второ, възпитаниците от Академията на мадам Ко бяха обучени никога да не се представят с личните си имена на своите господари. Това допринасяше за поддържането на безпристрастни отношения. Бътлър никога не би нарушил това правило… освен ако то вече нямаше значение.
— Сбогом, Домовой — изхлипа момчето. — Сбогом, приятелю.
Ръката се отпусна. Бътлър си бе отишъл.
— Не! — извика Артемис и колебливо се отдръпна.
Не беше редно. Това не беше начинът, по който нещата трябваше да завършат. По някаква причина той винаги си бе представял, че двамата ще умрат заедно — борейки се с непреодолими трудности на някое екзотично място. Навръх внезапно активиралия се вулкан Везувий може би или по бреговете на великата река Ганг. Но заедно, като приятели. След всичко, което бяха преживели, Бътлър не можеше просто да падне от ръката на някакъв надут второкласен супермен с мускули.
И преди се бе случвало Бътлър за малко да умре. Миналата година той бе размазан от трол, излязъл от дълбоките тунели изпод град Убежище. Тогава Бодлива Зеленика ги беше спасила с помощта на феината си магия. Но сега наблизо нямаше феи, които да спасят телохранителя. Тук врагът беше времето. Ако Артемис имаше повече време, можеше да измисли как да се свърже с Полицията на Нисшите елементи и да убеди Зеленика отново да използва магията си. Но времето изтичаше. Бътлър имаше може би четири минути, преди мозъкът му да се изключи. Недостатъчно дори за интелект като този на Артемис — трябваше да изкопчи още време. Или да открадне.
Мисли, момче, мисли. Използвай каквото ти предоставя ситуацията. Артемис затвори кранчето на сълзите. Намираше се в ресторант, в рибен ресторант. Безполезно! Безсмислено! Може би в медицински пункт би могъл да направи нещо. Но тук? Какво имаше тук? Фурна, мивки, кухненски съдове. Дори ако имаше подходящите инструменти, той все още не бе завършил медицинското си образование. Беше твърде късно за всякакъв вид конвенционална хирургия — освен ако имаше метод за сърдечна трансплантация, който да отнеме по-малко от четири минути.
Секундите отминаваха. Артемис се ядосваше на себе си. Времето беше против тях. Времето беше врагът. Трябваше да го спре. Идеята блесна в главата му като взрив на неврони. Може би нямаше как да спре времето, но би могъл да спре движението на Бътлър в него. Процедурата със сигурност бе рискована, но това беше единствената им възможност.
Артемис вдигна с крак спирачката на количката за десерти и я задърпа към кухнята. Няколко пъти трябваше да спира, за да отмества стенещи тела на убийци от пътя си.
Колите на бърза помощ приближаваха, като си проправяха път през Найтсбридж. Явно детонацията на звуковата граната бе привлякла вниманието на околните. Само след секунди щеше да му се наложи да съчинява правдоподобна история за пред властите… По-добре да се махне… Пръстовите отпечатъци не бяха проблем, тъй като в ресторанта идваха десетки посетители. Трябваше само да се махне от там, преди лондонската полиция да е пристигнала.
В кухнята цялата облицовка от неръждаема стомана беше свалена. Печки, шкафове и плотове бяха осеяни с парчета, изпопадали от взрива на звуковата граната. В мивката се мяташе риба, по плочките пъплеха ракообразни, а от тавана се сипеше хайвер от белуга.
Ето! В дъното имаше ред фризери, задължителни във всяко бистро за морски деликатеси. Артемис опря рамо в количката и я добута до далечния край на кухнята.
Най-големият фризер беше от стандартните уреди за вграждане с предно отваряне, каквито често можеха да се видят в големи ресторанти. Артемис издърпа чекмеджето и бързо извади потъналите в скреж парчета сьомга, лаврак и хек.
Криогеника. Това беше единственият им шанс. Науката за замразяване на тялото, докато медицината се развие достатъчно, за да го съживи. Принципно отхвърляна от медицинската общност, въпреки всичко тя донасяше милиони годишно от ексцентрични богаташи, които се нуждаеха от повече от един живот, за да похарчат парите си. Обикновено криогенни камери се строяха по много точни спецификации, но сега Артемис нямаше време да действа по правилния начин. Този фризер можеше да свърши работа като временно решение. Най-важно беше главата на Бътлър да се охлади, за да се запазят мозъчните клетки. Ако мозъчните му функции бяха незасегнати, на теория той можеше да бъде съживен дори да нямаше сърдечна дейност.
Артемис започна да маневрира, докато количката надвисна над отвореното чекмедже на фризера, после с помощта на един сребърен поднос той прехвърли тялото на Бътлър върху димящия лед. Чекмеджето беше тясно, но телохранителят се побра със сгънати крака. Артемис затрупа падналия си другар с незалепнали късчета лед и после нагласи термостата на минус четири градуса, за да избегне увреждане на тъканите. Безжизнените очи на Бътлър се взираха в него през слоя лед.