Джуджето паркира колата в сянката на стената, която опасваше границите на имението Фоул.
— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Мокасина.
Сламчо посочи с дебелия си пръст към портата от ковано желязо.
— Виждаш ли надписа: „Имение Фоул“?
— Да.
— Бих казал, че със сигурност това е мястото.
Дори Мокасина не можа да пропусне тази открита подигравка.
— Гледай да ме вкараш вътре, Копам, щото иначе…
Сламчо му се озъби.
— Иначе какво?
— Иначе госпожица Фрацети много ще се подразни — неуверено довърши изречението Мокасина, като ясно съзнаваше, че губи словесната битка. Той твърдо реши при първа възможност да покаже на Копам с кого си има работа.
— Никой не иска да дразни госпожица Фрацети — отвърна Сламчо. Той слезе от високата седалка и извади чантата си с инструменти от багажника. Вътре имаше някои необичайни приспособления, които беше набавил от приятеля си гном в Ню Йорк. Надяваше се никое от тях да не влезе в действие тук. Поне планът му за проникване в имението не ги включваше.
Сламчо почука по прозореца на задната седалка. Мокасина го отвори.
— Какво?
— Не забравяй: стоиш тук, докато не дойда да те взема.
— Това ми прилича на заповед, Копам. Сега и заповеди ли ще ми даваш?
— Аз ли? — попита Сламчо и оголи всичките си зъби. — Да ти давам заповеди? Не бих си го и помислил.
Мокасина затвори прозореца.
— По-добре недей — отвърна той, щом се увери, че между него и зъбите отсреща има дебел слой стъкло.
Вътре в имението Бътлър тъкмо привърши с подстригването и бръсненето си. Започваше отново да прилича на себе си. В остарял вариант.
— Кевлар, казваш? — попита той, като оглеждаше потъмнялата кожа на гърдите си.
Артемис кимна.
— Явно няколко нишки са останали в раната. Магията ги е умножила. Според Вихрогон новата тъкан ще ограничава дишането ти, но не е достатъчно здрава, за да те пази от куршуми, освен ако са малък калибър.
Бътлър закопча ризата си.
— Всичко е различно, Артемис. Не мога да те пазя вече.
— Няма да се наложи. Зеленика беше права. Моите планове имат свойството да нараняват хората. Щом свършим със Спайро, смятам да се посветя на образованието си.
— Щом свършим със Спайро? Говориш така, сякаш вече е станало. Джон Спайро е опасен човек, Артемис. Мислех, че си го разбрал.
— Разбрах го, стари приятелю. Повярвай ми, занапред няма да го подценявам. Вече започнах да съставям план. Трябва да си върнем В-куба и да неутрализираме господин Спайро, като се надявам, че Зеленика ще се съгласи да помогне.
— Къде е Зеленика? Трябва да й благодаря. Отново.
Артемис погледна през прозореца.
— Отиде да изпълни Ритуала. Сигурно се досещаш къде.
Бътлър кимна. За пръв път бяха срещнали Зеленика на едно свещено за феите място на югоизток по време на Ритуала й за възвръщане на силите. Макар че „срещнали“ не беше думата, която Зеленика би употребила. „Отвлекли“ беше по-близо до истината.
— Трябва да се върне до час. Предлагам ти дотогава да си починеш.
Бътлър поклати глава.
— Мога да си почивам и после. Сега трябва да огледам имението. Не е много вероятно Спайро да е успял да изпрати свои хора тук. Но човек никога не знае.
Телохранителят отиде до екрана на стената, който беше свързан със системата за наблюдение. Артемис виждаше, че всяка крачка е усилие за него. С новата тъкан на гърдите си Бътлър не би могъл да изкачи стълбите, без да се задъха като след маратонско бягане.
Икономът раздели монитора на сектори, за да вижда едновременно изображенията от всички камери. Един от секторите го заинтересува повече от останалите, затова той го увеличи.
— Гледай ти, гледай ти — подсмихна се Бътлър. — Я виж кой е дошъл да ни навести.
Артемис се приближи към екрана. Един много дребен човек показваше среден пръст на камерата над кухненската врата.
— Сламчо Челюстокопач. Тъкмо това джудже ми трябваше.
Бътлър прехвърли изображението на Сламчо на целия екран.
— Може би. Но ти за какво си му притрябвал?
С типичния за себе си мелодраматичен тон джуджето поиска сандвич, преди да обясни положението. За негово съжаление Артемис предложи лично да му го направи. След малко Фоул-младши се появи от кухненския бокс с чиния, на която сякаш бе избухнала бомба.
— Оказа се по-трудно, отколкото си го представях — обясни момчето.
Сламчо разтвори масивните си челюсти и изсипа в устата си цялата купчина наведнъж. След като дъвка няколко минути, той бръкна с цяла ръка и извади от гърлото си парче печена пуйка.