— И аз не знам, Ася. Толкова исках да се разведа, мислех си, че още щом тъщата си отиде, ще получа моралното право завинаги да напусна Лялка. Разбираш ли, докато майка й боледуваше, не можех да я зарежа сама в този кошмар.
— Това го разбирам. Но нали майка й вече я няма. С Люся ходиш, ако не ме лъже паметта, от деветдесет и втора година. Седем години, Юра. Нещо не те ли притеснява? Или Люся не иска да се развежда с мъжа си?
— И Люся… — Той помълча и смотолеви: — И аз. Ася, трудно е да се обясни, но… Не мога.
Настя мълчеше в очакване той да продължи. Общо взето, беше почти сигурна какво се опитва да обясни Коротков. Но й се искаше той да го каже сам. Юрий обаче също не продумваше, очевидно надявайки се, че тя, както обикновено, ще му помогне с реплика или въпрос.
— Разбираш ли ме? — попита я най-накрая, недочакал помощта й.
— А ти самият разбираш ли се?
— Смътно. Просто знам, че не мога да кажа на Лялка: „Край, скъпа, петнайсет години съвместен живот отидоха кажи-речи на вятъра, напускам те“. Не знам защо не мога да го кажа, но не мога.
— Да ти кажа ли защо?
— Кажи — покорно кимна Коротков, сякаш му предлагаха да произнесат присъда, която би могло и да не произнасят.
— Именно заради петнайсетте години съвместен живот. От този неопровержим факт произтичат най-малко две следствия. Първото: за петнайсет години сте преживели какво ли не, през последните десет, докато боледуваше тъща ти, естествено, е било трудно, било е непоносимо, мъчително. И каквото и да е отношението ти към Лялка, това трудно, непоносимо и мъчително е било ваше общо, делили сте си го поравно. Изживели сте го заедно. Не е толкова лесно да се загърби такова нещо, драги. Докато беше жива тъща ти, си имал чувството, че още щом… веднага ще го направиш, ще въздъхнеш с облекчение и ще се втурнеш да уреждаш личния си живот! Да, обаче не! Защото личният живот е именно личен, той включва цялата ти същност, душата ти, всичките ти преживявания и страдания, а те са свързани с Лялка и по никакъв начин с Людмила. Тая теза ясна ли ти е?
Юра мълчаливо кимна.
— Второто следствие: през петнайсетте години с Лялка този съвместен живот е станал твой начин на живот. Дали ти харесва, или не е отделен въпрос. Но това е начин на живот. Винаги е тежко да го променя човек, ти си се сраснал с него, сближил си се, свикнал си с него, адаптирал си се. И просто не умееш да живееш другояче. Затова те е страх.
— Смяташ, че не бива да ме е страх ли? — рязко вдигна глава Коротков. — Смяташ, че трябва да се реша и да скъсам веднъж завинаги ли?
— Не, Юрочка, не смятам така. Нито за миг не си го помислям. Рязката промяна на начина на живот може да се окаже катастрофална и за теб, и за жена ти, и за Людмила. С една дума, за всички, които разводът ти би засегнал. Трябва много внимателно да прецениш и да се опиташ да разбереш какво ще стане с всеки от вас, ако ти се решиш на тази стъпка. На първо място — какво ще стане с теб. Ще ти приведа един малък пример, не е измислен, аз познавам тази жена. Преди много години тя се разведе, но докато търсеше възможност да напусне общото им жилище, бившият й съпруг се разболя. От множествена склероза. Лош късмет. И така тя в продължение на седем години се грижеше за него, обръщаше го в леглото, сменяше памперси, ставаше нощем, даваше му ту да пие вода, ту да яде. Жилището се беше вмирисало на лекарства и урина и единственото, за което мечтаеше тази жена, беше бившият й съпруг да си отиде и тя да направи ремонт. Имаше любим мъж, неженен, готов начаса да се оженят, но тя не можеше да изостави болния си бивш съпруг и като хлапачка тичаше на срещи. Най-сетне нещастният човек почина. И какво мислиш? Че тя се втурна да ремонтира жилището? Че тутакси се омъжи? Нищо подобно! Седи и по цял ден плаче. Чувства се самотна. Чувства се празна. Вече няма за кого да се грижи. Защото за седем години кошмарът се бе превърнал в неин начин на живот, към който — хубав или лош — тя се бе адаптирала, бе се сляла с него. И се разбра, че тя не умее и не иска да живее другояче. Изясни ли ти се мисълта ми?
— Слушай — внезапно се усмихна Коротков, — ти да не си намислила да се развеждаш?
Настя го погледна смаяно и дори си изтърва цигарата от изненада.
— Какви ги дрънкаш? Откъде ти хрумна?
— Ами хрумна ми, приятелко, защото прекалено стройна система от аргументи си изградила, която не се ражда така, между другото, в спонтанен разговор. Човек трябва дълго да обмисля тези неща, за да разсъждава като тебе. Признай си, разочарова ли се от семейния живот?