От момента, в който се разчу, че е затворен в „Лортън“, затворът беше обсаден. Същото се бе случило и когато затвориха Тед Бънди22 във Флорида. Мъже, жени и ученици се бяха събрали на паркинга пред затвора.
Денонощно скандираха емоционални лозунги. Маршируваха с плакати и запалени свещи.
Къде е Маги Роуз? Маги Роуз е жива! Звярът трябва да умре. Електрически стол или доживотна присъда!
Седмица и половина след залавянето му отидох да посетя Сонеджи/Мърфи. Наложи ми се да използвам всичките си връзки във Вашингтон, но се сдобих с разрешение да го видя. Директорът на затвора доктор Марион Кампбел ме посрещна пред редицата боядисани в металносив цвят асансьори на шестия етаж, където се намираше затворническата болница. Кампбел беше около шейсетгодишен запазен мъж е вълниста грива от черна коса. Много приличаше на Рейгън.
— Вие ли сте детектив Крос? — протегна ми ръка той и учтиво се усмихна.
— Да. Освен това съм съдебен психолог — обясних аз. Доктор Кампбел искрено се изненада. Очевидно никой не му бе казал.
— Е, явно имате добри връзки, за да ви допуснат при него. Стана доста сложно. Свижданията с него са направо луксозна стока.
— Участвам в разследването по отвличането на двете деца от Вашингтон. Присъствах при залавянето му.
— Не съм сигурен, че говорим за един и същи човек сега — каза доктор Кампбел, но не поясни какво точно има предвид. — Доктор Крос ли да ви наричам?
— Доктор Крос, детектив Крос, Алекс. Избирайте.
— Елате с мен, докторе. Ще ви бъде много интересно.
Заради раната, която Сонеджи получи при залавянето му в „Макдоналдс“, го държаха в самостоятелна стая на затворническата болница. Доктор Кампбел ме поведе по широк коридор. Нямаше празни стаи. „Лортън“ не страда от липса на клиентела, пред вратите му чакат на опашка. Повечето бяха чернокожи. Възрастта им варираше от деветнайсет до към шейсет. Всички се правеха на много печени и се държаха предизвикателно, но тия номера не минават във федералния затвор.
— Вече много внимавам кого пускам при него — заговори Кампбел, докато вървяхме. — След малко ще разберете защо. Всички искат да го видят, на всяка цена трябвало да го видят. Обаждат ми се от цял свят. Писател от Япония иска среща, лекар от Франкфурт, друг от Лондон. И прочее, и прочее.
— Имам чувството, че премълчавате нещо, докторе — обадих се аз. — Какво е то?
— Искам сам да направите изводите си, доктор Крос. Той е тук в този сектор, до главното крило. Много бих искал да чуя мнението ви.
Спряхме пред залостена стоманена врата. Пред нея стоеше пазач от охраната, който ни пусна. Зад вратата имаше още няколко болнични стаи, но те бяха от най-строго охраняваните.
В първата стая светеше ярка крушка. Не беше на Сонеджи. Той се намираше в една по-тъмна стая отляво. Тук нямаше зала за посещения, каквато има във всички затворнически отделения, тъй като предоставя прекалено голям достъп до затворника. Пред стаята стояха двама пазачи, въоръжени с автоматично оръжие.
— Да не би да е буйствал? — попитах аз.
— Не, ни най-малко. Оставям ви да си поговорите насаме. Не се страхувайте от насилие. Сам ще се убедите.
Гари Сонеджи/Мърфи ни наблюдаваше откъм койката си. Ръката му беше превързана. Иначе изглеждаше като последния път, когато го видях. Прекрачих прага на стаята. Когато доктор Кампбел излезе, Сонеджи започна да ме разглежда с любопитство. По нищо не личеше, че е познал човека, когото бе заплашил да убие при предишната ни среща.
Първото ми професионално впечатление беше, че той като че ли се страхува да остане насаме с мен. Излъчваше нерешителност. Беше съвсем различен от мъжа, когото съборих на земята пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг.
— Кой сте вие? Какво искате от мен? — попита ме най-после. Гласът му леко трепереше.
— Аз съм Алекс Крос. Срещали сме се.
Изглеждаше объркан. Изражението му беше много правдиво. Поклати глава и затвори очи. В този миг се почувствах крайно озадачен и объркан.
— Съжалявам, но не ви помня — извини ми се той. — В този кошмар участват толкова много хора. Забравил съм някои от вас. Здравейте, детектив Крос. Придърпайте един стол. Както разбирате, не се радвам на много посетители.
— Вие ме посочихте за преговорите във Флорида. Аз съм от вашингтонската полиция.
В момента, в който го изрекох, той се усмихна. Погледна настрани и поклати глава. Не разбрах кое е смешното и го попитах.
22
Един от най-садистичните серийни убийци в историята на САЩ, изнасилил и умъртвил над 40 жени. Екзекутиран на електрическия стол през 1989. — Б.ред.