— По цял ден ли те оставяха там? Преспивал ли си в мазето?
— А, не. Не. Много по-дълго. Така че повече да не забравям. Да бъда добро момче. Да не съм вече лошо момче.
Погледна ме и млъкна. Усетих, че очаква да чуе нещо от мен.
Опитах се да го похваля, което ми се стори най-подходящо.
— Добре беше, Гари, добро начало. Знам колко ти е трудно.
Гледах възрастния мъж и си представях малкото момче, заключено в тъмното мазе. Всеки ден. Със седмици, които са му се стрували дори по-дълги. Сетих се за Маги Роуз Дън. Възможно ли е да я държи някъде и тя да е още жива? Трябваше да измъкна от съзнанието му най-мрачните тайни и то много по-бързо, отколкото обикновено се прави при терапия. Катерин Роуз и Томас Дън заслужаваха да узнаят какво се е случило с малкото им момиченце.
Какво стана с Маги Роуз, Гари? Спомняш ли си Маги Роуз?
Рискован момент в нашите сеанси. Ако реши, че не съм вече неговият „приятел“, може да се уплаши и да откаже да се срещаме. Може да се затвори в себе си. Имаше опасност дори от пълен психотичен колапс. Да изпадне в кататонично състояние. Тогава всичко щеше да е загубено.
Трябваше да продължа да хваля Гари за усилията му. Беше важно да очаква посещенията ми с нетърпение.
— Това, което ми разказа досега, е изключително полезно — рекох. — Наистина се справи добре. Впечатлен съм от усилията, които положи, за да си спомниш.
— Алекс — обърна се той към мен, когато се приготвих да тръгвам, — заклевам се в Бога, не съм извършил нищо лошо. Моля те, помогни ми.
За този следобед беше предвиден полиграфски тест. Самата мисъл за детектора на лъжата притесняваше Гари, но той се закле, че ще се подложи на него.
Каза, че ако искам, мога да остана и да видя резултатите. Аз много исках.
Операторът беше изключително добър. Специално за този тест от Вашингтон. Щяха да зададат на Гари осемнайсет въпроса, петнайсет от тях бяха „контролни“. Останалите три щяха да определят резултатите от теста.
Срещнах се с доктор Кампбел около четирийсет минути след като Сонеджи/Мърфи беше отведен към полиграфа. Кампбел беше много развълнуван, лицето му пламтеше. Сякаш беше тичал от мястото, където се извършваше тестът. Нещо важно се бе случило.
— Получи възможно най-високия резултат — съобщи ми той. — Издържа го с отличие. Плюс десет. Гари Мърфи може би казва истината.
Глава 49
Гари Мърфи може би казва истината!
На другия ден следобед свиках съвещание в заседателната зала на „Лортън“. Публиката ми се състоеше от следните големи клечки: доктор Кампбел от затвора, федералния прокурор Джеймс Дауд, представител на губернатора на щата Мериленд, двама прокурори от главната прокуратура във Вашингтон, доктор Джеймс Уолш като представител на здравните служби и административните началници на затвора.
Беше истинско мъчение да ги събера заедно. Сега, след като бях успял, не можех да си позволя да ги изпусна. Нямаше да имам друга възможност да поискам това, от което се нуждаех.
Почувствах се като на устен изпит в Джонс Хопкинс26. Вършех всичко на високи обороти. Бях убеден, че цялото разследване Сонеджи/Мърфи е поставено на карта — тук в тази зала.
— Искам да се опитам да го подложа на регресивна хипноза. Риск няма, но пък имаме реален шанс за успех — заявих аз пред групата. — Сигурен съм, че Сонеджи/Мърфи е подходящ обект и ще открием нещо, което ще ни бъде от полза. Може би ще разберем какво се е случило с момиченцето. И доста за самия Гари Мърфи.
По случая вече бяха възникнали редица сложни въпроси, свързани с юрисдикцията. Един адвокат ми каза, че казусът е много подходящ за разглеждане при полагане на изпит за адвокатска практика. Тъй като бяха прекосени границите на няколко щата, отвличането и убийството на Майкъл Голдбърг попадаше под федерална юрисдикция и делото щеше да се гледа във федерален съд. Процесът по убийствата в „Макдоналдс“ щеше да се гледа от съда в Уестморленд, щата Делауер. Сонеджи/Мърфи щеше да бъде съден също и във Вашингтон за убийствата, които очевидно бе извършил в Югоизточния квартал.
— Какво се надявате да научите? — попита доктор Кампбел.
Досега ме беше подкрепял и продължаваше да го прави. И той като мен прочете скептицизма по лицата на присъстващите и преди всичко на Уолш. Можех да разбера защо Гари не харесва Уолш. Видя ми се дребнав, зъл и горд с това.
26
Джонс Хопкинс (1795–1873) — американски финансист и филантроп. На негово име е наречен университетът „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, щата Мериленд, с болница и много силна катедра по медицина, на които завещава 7 милиона долара. — Б.ред.