— Голяма част от онова, което той ни каза досега, предполага наличието на остра дисоциативна реакция. Изглежда е имал кошмарно детство. Бил е подложен на физическо, може би и сексуално насилие. Още тогава вероятно е започнал да раздвоява съзнанието си, за да избегне болката и страха. Не казвам, че има раздвоение на личността, но не е изключено. Прекарал е детство, което би могло да доведе до такава рядка психоза.
Думата взе доктор Кампбел.
— С доктор Крос обсъждахме вероятността Сонеджи/Мърфи да изпада в психогенно бягство27. Това е психотично състояние, свързано както с амнезията, така и с хистерията. Той говори за „изгубени дни“, „изгубени уикенди“, дори за „изгубени седмици“. В такова състояние пациентът може да се събуди на непознато място, без да има представа как се е озовал там или какво е правил през един доста продължителен период от време. В някои случаи пациентът има две отделни личности, често противопоставени една на друга. Може да се получи и при временна лобална епилепсия.
— Абе вие за какви се мислите? Да не сте екип по спасяването му? — скочи от мястото си Уолш. — Лобална епилепсия! Я не ме будалкай, Марион. Колкото повече игрички играете, толкова по-големи са шансовете му да се измъкне от сериозна присъда — предупреди ни той.
— Не си играя — отвърнах аз. — Не е в стила ми.
Тук се обади окръжният прокурор и застана между мен и Уолш. Джеймс Дауд беше сериозен мъж на около четирийсет години. Ако получеше назначение за прокурор в процеса срещу Сонеджи/Мърфи, за нула време щеше да се покрие с известност.
— Не съществува ли вероятност да симулира такова психическо състояние? — попита той. — Да е психопат и нищо повече?
Огледах присъстващите, преди да отговоря на въпросите му. Дауд явно искаше да чуе какво ще кажем, държеше да научи истината. Представителят на губернатора изглеждаше скептичен и неубеден, но и непредубеден. Групата от главната прокуратура засега беше неутрална. А доктор Уолш е достатъчно информиран от мен и Кампбел.
— Това е напълно възможно — отвърнах аз. — И е една от причините, поради която бих искал да опитам с регресивната хипноза. Най-малкото ще видим дали ще продължи да говори същото, без да си противоречи.
— Ако се поддава на хипноза — намеси се Уолш. — И ако можете да разберете със сигурност дали е хипнотизиран.
— Допускам, че е податлив — бързо отговорих аз.
— Аз пък се съмнявам. Откровено казано, съмнявам се и във вас, Крос. Не ме интересува дали обича да разговаря с вас. В психиатрията не е важно да харесваш лекаря си.
— Харесва му това, че го слушам — погледнах аз през масата към Уолш.
Струваше ми голямо усилие да се овладея и да не се нахвърля върху надутото копеле.
— Какви са другите причини, за да искате да хипнотизирате затворника? — обади се представителят на губернатора.
— Честно казано, не знаем достатъчно за действията му през периодите на психогенна амнезия — отговори доктор Кампбел.
— Нито пък той. Същото се отнася за съпругата и семейството му, които многократно съм разпитвал. Освен това не знаем с колко личности си имаме работа — добавих аз. — Другата причина да искам хипнотизиране е… — направих аз пауза, за да възприемат по-добре следващите ми думи, — че искам да го питам за Маги Роуз Дън. Да се опитам да разбера какво е сторил с Маги Роуз.
— Добре, чухме аргументите ви, доктор Крос. Благодарим ви за времето и усилията, които сте вложили — каза накрая Джеймс Дауд. — Ще ви уведомим за нашето решение.
Тази вечер реших аз да взема нещата в ръце.
Позвъних в „Уошингтън Поуст“ на познат репортер, комуто имах доверие. Предложих му да се срещнем в ресторант „Папис Дайнър“ в края на Югоизточния квартал. „Папис“ беше място, където нямаше да ни разпознаят, защото не исках някой да разбере, че сме се срещали. Беше в интерес и на двама ни.
Лий Ковел беше не дотам млад юпи28 и донякъде бих го нарекъл задник, но въпреки това ми харесваше. Не прикриваше чувствата си: дребнави зависти, озлобление, породено от жалкото състояние на журналистиката, склонност към сантименталничене, крайно консервативни възгледи. Всичко беше на показ, за да може светът да види и да реагира.
Лий се отпусна в столчето до мен на бара. Носеше сив костюм и светлосини мокасини. „Папис“ привлича най-разнородна клиентела: негри, латиноамериканци, корейци, бели от работническата класа, които си изкарват по някакъв начин хляба в Югоизточния квартал. Но такива като Лий нямаше.
27
По време на „бягство“ (фр.
28
С този изкован от медиите термин (