— Но не и за Шон — ти не го познаваш. Не би могъл да ме разбереш.
— Коки, той е мъртъв. Той, баща ти и още седемстотин човека. Чудо е, че и ние не сме сред тях. — Мъжът се понамести на сламеника си. — Генералът държа реч за отбраната ни тук. Една от най-бляскавите победи в историята на британското военно мъжество — или нещо подобно.
Той намигна.
— Петнадесет души са представени за „Кръстът на Виктория“ и ти си сред тях. Е, коки, това не е ли късмет? Я кажи какво ще направи момичето ти, когато се върнеш вкъщи с люлеещия се на гърдите ти голям военен орден, а?
Той зяпна в Гарик и видя как сълзите шурнаха по бузите му на мазни струйки.
— Стига, коки! Та ти си герой. — Извърна очи, за да не гледа мъката му. — Спомняш ли си какво стана — какво направи ти?
— Не. — Гласът на Гарик беше прегракнал. — Шон. Не можеш да ме оставиш сам. Какво ще правя сега, като те няма?
— Аз бях до теб. Всичко видях. Ще ти разправя — каза селяндурът.
Докато говореше, събитията възстановиха последователността си в ума на Гарик.
— Беше на втория ден, бяхме отблъснали двадесет и три щурма.
„Двадесет и три, че толкова много ли бяха?“ Бе загубил способността си да брои, може да е бил само един безумен пристъп на ужас. Дори сега усещаше вкуса на страха в дъното на гърлото си и гнилата му миризма в потта си.
— И тогава те натрупаха дърва по стената на болницата и ги запалиха.
Зулуси, прекосяващи двора с наръчи дърва в ръце, падащи под огъня на пушките, други, грабващи дървата, донасящи ги по-близо, и те падаха убити, но идваха други, които заемаха местата им. После лумнаха пламъци, бледожълти в ярката слънчева светлина, на кладата лежеше един зулус, лицето му се овъгли и миризмата от него се смеси с тази на пушека.
— Пробихме дупка в задната стена и започнахме да изнасяме болните и ранените по посока към склада.
Момчето със забития в гръбнака assegai5 изпищя, когато го вдигнаха.
— И тогава проклетите диваци нападнаха, щом ни видяха, че се изтегляме. Дойдоха от онази страна — посочи той с бинтованата си ръка, — където момчетата в склада не можеха да ги докопат. Бяхме само ти и аз и още двама на бойниците — всички останали пренасяха ранените.
Имаше един зулус с пера на синя чапла в украсата на главата си. Той водеше атаката. Щитът му беше покрит с бели и черни петна, на китките и на глезените му имаше дузини гривни. Гарик беше стрелял в момента, в който зулусът се полуобърна, за да махне на воините си — куршумът преряза стегнатите мускули на корема му и го разтвори като портмоне. Зулусът се строполи по лице, вътрешностите му блъвнаха навън в розово — пурпурна маса.
— Стигнаха вратата на болницата и вече не можехме да стреляме по тях поради малкия ъгъл от прозорците.
Раненият зулус бе започнал да пълзи към Гарик, устата му се движеше, а погледът му бе впит в лицето на момчето. Все още стискаше своя assegai в ръка. Другите Зулуси блъскаха по вратата и един от тях вкара острието на копието си в цепнатината на дървото и вдигна резето. Вратата се отвори.
Гледаше как зулусът пълзи към него в праха, а мокрите му розови черва се люлееха под него като махало. Пот се стичаше по бузите на Гарик и се отцеждаше по върха на брадичката му, устните му трепереха. Той вдигна пушката си и се прицели в лицето на зулуса. Не можеше да натисне спусъка.
— И тогава дойде твоят миг, коки. Видях как резето се вдигна и разбрах, че в следващия миг през вратата ще нахлуе цялата черна тълпа и ние сме загубени пред копията.
Гарик пусна пушката си и тя изтрака на бетоновия под. Извърна се от прозореца. Не можеше да гледа това обезобразено, пълзящо същество. Прииска му се да избяга, да се скрие. Точно така — да се скрие.
— Ти беше най-близо до лекаря. Направи единственото, което можеше да ни спаси. Зная, че аз не бих имал куража да го сторя.
Подът беше покрит със сандъци с муниции — блестящи медни цилиндри, коварно плъзгащи се под краката. Гарик се бе спънал, докато падаше, протегна ръка.
— Господи — потрепери дребничкият селяндур, — да си пъхнеш ръката в резето — никога не бих го направил.
Усети как ръката му се счупи, когато тълпата зулуси се хвърли напред. Той увисна на вратата с извитата си ръка и гледаше как тя се тресе, докато блъскаха по нея. Не изпитваше никаква болка, после падна мъгла и стана топло и безопасно.
— Стреляхме през вратата, докато ги прогонихме от другата страна. Тогава можахме да освободим ръката ти, но ти беше в безсъзнание. Едва сега дойде на себе си.