От билото хвърлиха поглед назад. Ризата на Шон бе просмукана от пот, дишаше дълбоко, но леко.
— Никой не ни преследва. — В гласа му се почувствува облекчение. — Сега можем да понамалим темпото.
Мбиджейн не отговори. И той се бе изпотил, но по начина, по който се движеше, личеше, че още не е започнал да се уморява. На рамото си носеше щита си, а по острието на късото му копие в другата му ръка имаше засъхнала кръв. Цели пет минути се взираше в пътя, който бяха изминали, докато най-сетне изръмжа сърдито и посочи с копието си.
— Ей там! Близо до групичката дървета. Виждаш ли ги?
— По дяволите!
Шон също ги видя, на около шест километра зад тях, в края на гората, където дърветата оредяваха, на кафявия пергамент на саваната имаше линия, сякаш изписана с черен молив. Само че тя се движеше.
— Колко ли са? — попита Шон.
— Петдесет — предположи Мбиджейн. — Твърде много са.
— Ех, да си бях взел пушката — измърмори Шон.
— Ако я беше взел, сега щяха да са доста по-близо, а една пушка срещу петдесет…
— Добре, да тръгваме.
— Трябва да починем малко. Това е последното ни спиране преди падането на нощта.
Дишането им се бе поуспокоило. Шон прецени състоянието си, малко го наболяваха краката, но щяха да минат още много часове, преди наистина да се измори.
Изплю се на тревата. Пиеше му се вода, но знаеше, че това би било фатална грешка.
— Ах! — възкликна Мбиджейн. — Видяха ни.
— Как разбра? — попита Шон.
— Ето виж, изпращат преследвачи.
От редицата се откъснаха три черни петънца и се устремиха напред.
— Какво имаш предвид?
Шон с безпокойство се почеса по носа. За пръв път изпитваше страха на преследвания — беззащитен, невъоръжен, а по петите му — потеря.
— Изпращат напред най-добрите си бегачи, за да ни накарат да грохнем. Знаят, че ако ни притискат здраво — дори на тези да им секне дъхът, докато ни преследват — лесно ще паднем в ръцете на идващите след тях.
— Боже господи! — възкликна Шон объркан. — Какво можем да направим ние срещу това?
— Всеки номер си има противодействие — каза Мбиджейн. — Починахме достатъчно, да тръгваме.
Шон хукна надолу по склона като изненадана малка антилопа, но зулусът рязко го спря.
— Точно това искат. Тичай както преди.
И те отново хукнаха с големи леки крачки, махайки с дългите си крака.
— Приближиха — каза Шон, когато стигнаха билото на следващия хълм. Трите петънца сега бяха доста пред останалите.
— Да — отговори безизразно Мбиджейн. Прехвърлиха се през билото и се спуснаха надолу, краката им правеха заедно туп-туп-туп, дишането им бе равномерно: вдишване — издишване, вдишване — издишване.
На дъното на долинката имаше малко поточе, чиста вода къдреше белия пясък. Шон го прескочи, като му хвърли само един-единствен жаден поглед, и се затича по отсрещния склон. Почти стигаха билото, когато чуха зад себе си слаб отдалечен вик, двамата се обърнаха.
На върха на хълма, който току-що бяха оставили зад себе си, само осемстотин метра назад, бяха тримата зулуси-преследвачи и докато Шон ги гледаше, те се втурнаха надолу по склона към него — високите перести украшения на главите им подскачаха, а поличките от леопардови опашки се мятаха и пляскаха по краката им. Бяха хвърлили щитовете си, но всеки от тях държеше копие.
— Погледни ги в краката — каза въодушевено Мбиджейн.
Шон видя, че тичат тромаво, с олюляващи се крачки, защото бяха изтощени.
— Повече не могат, тичали са твърде бързо — засмя се зулусът. — Сега да им покажем колко ни е страх, трябва да тичаме като вятъра, да се носим, сякаш сто Tokoloshe7 ни гонят по петите.
До билото на хълма оставаха само двадесет крачки и те ги пробягаха панически, докато стигнат върха и минат от другата му страна. Но щом се скриха оттатък, Мбиджейн го хвана за ръката и го спря.
— Залегни — прошепна той. Потънаха в тревата и бавно пропълзяха по корем, докато залегнаха точно под билото.
Мбиджейн насочи копието си напред, краката му се свиха под тялото, а на устните му заигра усмивка.
Шон потърси из тревата и намери един камък, голям колкото портокал.
Чуваха как зулусите приближават, загрубелите им крака тупаха нагоре по хълма, дишаха на пресекулки. Ето че бяха близо, още по-близо и изведнъж прехвърлиха билото. Инерцията ги прати надолу точно където Шон и Мбиджейн се изправиха от тревата, за да ги посрещнат. Посивелите им от изтощение лица изразяваха пълно недоумение, бяха очаквали да намерят плячката си на осемстотин метра пред тях. Мбиджейн уби един с копието си, мъжът дори не вдигна ръце, за да спре копието, острието изскочи зад раменете му.