Мисис Темпълтън извика Кит в кабинета си и я заплаши с изхвърляне от училището, ако не започнеше веднага да спазва правилата. Да присъства задължително на занятия. Да облече една от двете униформени рокли, които й бяха дали. Да внимава как говори. Дамите не казваха „т’ва“ или „считам“. Те характеризираха обектите като „маловажни“, а не „безполезни като жабешка плюнка“. И най-вече, никога не ругаеха.
Кит стоически понесе разговора, но вътрешно се тресеше от ужас. Ако старата кокошка я изгонеше, девойката щеше да наруши споразумението с Кейн и щеше да загуби плантацията завинаги.
Тя обеща да сдържа нрава си, но с всеки следващ ден й ставаше все по-трудно да следва добрите си намерения. Беше с три години по-голяма от съученичките си, но знаеше много по-малко от всички тях. Те се присмиваха зад гърба й на неравно постриганата й коса, и се кискаха, когато застъпваше роклята си със стола. Един ден, учебника й по френски се оказа със залепени страници, а друг — нощницата й завързана на възли. Винаги бе преминавала през живота размахвайки юмруци, но вече се налагаше да премисля всеки свой жест. Вместо веднага да си отмъщава, запомняше обидите и ги запазваше в себе си, за да може да ги прехвърля отново през паметта си през нощта докато лежеше в леглото. Някой ден Байрън Кейн щеше да й плати за всичко.
Елзбет продължаваше да се държи като изплашена мишка, всеки път, когато Кит бе наблизо. Макар да бе отказала да вземе участие в преследването на южнячката, тя бе твърде плаха, за да спре другите момичета. Доброто й сърце се възпротиви срещу несправедливостта, след като разбра, че Кит не е толкова свирепа, колкото изглеждаше на пръв поглед.
— Всичко е безнадеждно — призна й Кит една вечер, след като бе настъпила полата на униформената си рокля по време на урока по танци и бе съборила от пиедестала една китайска ваза. — Никога няма да се науча да танцувам. Говоря твърде високо, мразя да нося поли, от всички музикални инструменти умея да свиря само на дръмбой13, и щом видя Лилит Шелтън не мога да се възпра да не я наругая!
Огромните очи на Елзбет се разшириха тревожно.
— Трябва да бъдеш по-мила с нея. Тя е най-популярното момиче в училището.
— И най-противното!
— Но тя едва ли го прави нарочно!
— Мисля, че грешиш. Ти си прекалено добра, за да видиш недостатъците у другите хора. Дори в мен. А аз… сама знаеш… по-лоша от мен, едва ли ще намериш!
— Ти не си лоша!
— Да, такава съм. Но не съм толкова отвратителна, колкото останалите момичета, в това училище. Мисля, че ти си единствения порядъчен човек тук.
— Не е вярно — отвърна Елзбет искрено. — Повечето от тях са невероятно мили, ако им дадеш шанс. Ти си толкова свирепа, че ги плашиш.
Настроението на Кит се повдигна малко.
— Благодаря. Да си призная честно, не разбирам как някой може да се бои от мен. Провалих се във всичко, което направих тук. Не мога да си представя, как ще издържа следващите три години.
— Татко не ми спомена, че ще трябва да останеш толкова дълго. Тогава ще бъдеш на двадесет и една, прекалено възрастна, за да ходиш на училище.
— Знам, но нямам друг избор — въздъхна Кит и се зави със сивото вълнено одеяло. Не беше в характера й да споделя, но днес чувстваше самотата си особено остро. — Някога обичала ли си нещо толкова силно, че да си готова да го защитиш с цената на всичко?
— О, да. Малката ми сестра Агнес. Тя не е като другите деца. Въпреки че е почти на десет, още не може да чете и пише, но за това пък е толкова сладка. Не позволявам на никого да я наранява.
— Тогава ме разбираш.
— Кажи ми, Кит. Кажи ми, какво не е наред.
И така, Кит й разказа за „Райзън Глори“. Описа къщата и полята, разказа за Софрония и Ели. Опита се да представи на Елзбет, начина, по който дърветата променяха цвета си в зависимост от дневната светлина.
След това й разказа за Байрън Кейн. Не всичко. Елзбет никога нямаше да разбере, защо се бе престорила на помощник-коняр, защо се бе опитала да го убие, да не говорим за предложението й — да му стане любовница. Все пак й каза достатъчно.
— Той е самият дявол и не мога да направя нищо по въпроса. Ако ме изгонят от тук, ще продаде плантацията. Ако успея да изкарам следващите три години в пансиона, все пак ще трябва да почакам докато навърша двадесет и три, когато ще получа права над парите от попечителския ми фонд, за да я откупя обратно. Колкото по-дълго чакам, толкова по-трудно ще го осъществя.