— Нищо подобно — успокои я Кит. — Аз спрях екипажа. Искам да се разходя.
— О, скъпа! О, мила моя, точно това не може да направите, навсякъде върлуват мародери. А вашият характер…
— Ще се оправя, мис Доли. Ще се видим в къщата след няколко минути.
Преди спътничката й да продължи да протестира, Кит слезе от каретата и махна на кочияша да кара нататък. Когато екипажа замина, тя се изкачи на тревист хълм откъдето можеше да огледа полята напълно. Повдигна воалетката и засенчи с длан очите си от следобедното слънце.
Растенията бяха на около шест седмици. Скоро пъпките щяха да се отворят и да се превърнат в кремави цветове с четири листенца, които да дадат живот на памуковите семенца. Дори при умелото управление на баща й, „Райзън Глори“ не бе изглеждала толкова процъфтяваща. Стопанските постройки, изгорени от янките, бяха възстановени. Огражденията за конете бяха с нова бяла ограда. Всичко в плантацията изглеждаше добре поддържано и проспериращо.
Погледът й се спря на къщата, от която я бяха изгонили, като осемгодишна. Отпред все още стоеше изящната арка, а цветът на фасадата — топъл крем, подсилен сега от розовите лъчи на залязващото слънце — бе същия, който помнеше. Но имаше и промени. Червените керемиди на покрива бяха нови, а комините близнаци бяха ремонтирани. Капаците на прозорците и входната врата лъщяха боядисани с черна боя, и дори от това разстояние се виждаше как блестят чистите стъкла. В сравнение с общото опустошение, което бе видяла по време на завръщането си от прозореца на влака, плантацията бе оазис на красота и просперитет.
Подобренията трябваше да я удовлетворят, но Кит почувства само гняв и негодувание. Всичко това се бе случило без нея!
Спусна отново воалетката пред лицето си и се отправи към къщата.
Доли Калхун самотно стоеше до каретата. Стиснатите й под формата на лък устни трепереха от обида. Никой не я бе посрещнал, когато каретата беше спряла пред тази напълно непозната за нея къща.
Кит й се усмихна успокоително, заобиколи стоварените сандъци и плати на кочияша с част от последните си пари. Когато той се качи на капрата, младата жена хвана мис Доли под ръка и я поведе по предните стъпала, после почука с медното чукче.
Младата девойка, която отвори вратата й бе непозната, което задълбочи негодуванието на Кит. Искаше й се да види познатото лице на скъпия Ели, но тя знаеше, че старецът бе умрял предишната зима. Кейн не й бе позволил да се върне за погребението му. И сега към старите сметки се прибавяха нови.
Прислужницата с любопитство огледа гостите, след това и многото сандъци и куфари струпани отвън.
— Бих искала да се видя със Софрония — каза Кит.
— Мис Софрония не е тук.
— Кога ще се върне?
— Днес сутринта Знахарката се разболя и мис Софрония отиде да я навести. Не знам кога ще се върне.
— А, майор Кейн?
— Той е на полето, но всеки момент ще се прибере.
Колко хубаво, помисли си Кит. С малко късмет щяха да успеят да се настанят преди пристигането му.
Тя хвана мис Доли нежно за ръка и двете заобиколиха учудената прислужница.
— Моля, разпоредете се багажът ни да бъде качен горе. Това е мис Калхун. Тя би искала да изпие на спокойствие чаша лимонада в своята стая. Аз ще почакам майор Кейн в дневната.
Забеляза несигурността на прислужницата, но девойката не посмя да се противопостави на добре облечените посетителки.
— Да, мем.
Кит се обърна към своята спътница, притеснена от това, как щеше да реагира тя, като разбере, че от тук нататък й се налага да спи под един покрив с бивш офицер от армията на Съюза.
— Защо не си полегнете, докато стане време за вечеря, мис Доли? Денят ви беше дълъг.
— Мисля, че си права, мила — и тя потупа Кит по ръката. — Искам довечера да бъда в целия си блясък. Само се надявам джентълмените да не говорят през цялото време за политика. Докато войските в Чарлстън се командват от генерал Борегард14, може да не се притесняваме за тези янки-убийци. — Кит побутна леко компаньонката си към обърканата прислужница.
— Ще ви се обадя преди вечеря.
След като двете изчезнаха на горния етаж, на Кит най-после й се удаде възможност да огледа наоколо. Дървеният под блестеше лакиран, на масата имаше букет пролетни цветя. Тя си спомни, колко се бе дразнила Софрония от небрежността на Розмари.
Прекоси хола и влезе в предната дневна. Прясно боядисаните в слонова кост стени и ябълковозелените корнизи изглеждаха свежи и елегантни, а новите завеси от жълта копринена тафта леко се къдреха от бриза нахлуващ през отворените прозорци. Мебелите обаче бяха предишните, старомодни, макар и претапицирани. Миришеше на лимоново масло и пчелен восък, вместо на мухъл. Сребърните свещници не бяха вече потъмнели, а стенният часовник на дядо й работеше за първи път, откакто се помнеше. Приветливото му ритмично тиктакане би трябвало да я успокои, но не стана така. Софрония си бе свършила работата много добре. Кит се чувстваше чужда в собствения си дом.
14
Пиер Густав Борегард — (28 май 1818 — 20 февруари 1893) — американски офицер, политик, изобретател, писател, държавен служител и виден генерал от армията на Конфедерацията по време на Американската гражданска война — Б.пр.