Когато изпразниха куфарите, Даян си събу обувките, съблече се и с наслада се отпусна на едното легло.
— Приятно е — доволно въздъхна тя. — Не знам за вас, но аз ще вечерям в леглото. После ще си взема хубава и дълга гореща вана. Никъде не мърдам оттук.
На вратата се почука и в стаята влезе красива униформена камериерка — носеше чисти пешкири. След две минути излезе от банята и каза:
— Ако имате нужда от нещо, моля, позвънете ми. Приятна вечер.
— Благодаря. — Кели я проследи с поглед.
Даян прелистваше рекламната брошура на хотела, която бе взела от нощното си шкафче.
— Знаете ли кога е построен този хотел?
— Обличайте се — нареди Кели. — Заминаваме.
— Построен е през…
— Обличайте се. Махаме се оттук.
Даян я погледна.
— Това някаква шега ли е?
— Не. Ще се случи нещо ужасно. — В гласа й се долавяха панически нотки.
Даян уплашено седна на леглото.
— Какво ще се случи?
— Не знам. Но трябва да се махаме оттук, иначе и двете ще умрем.
Страхът й бе заразен, ала нямаше никаква логика.
— Кели, това е абсурдно. Ако…
— Моля те, Даян.
Когато по-късно мислеше за това, Даян нямаше представа дали е отстъпила заради настойчивостта й, или защото Кели за пръв път се обръщаше към нея на „ти“. Реши да й отвърне със същото.
— Добре. — Тя стана от леглото. — Ще опаковаме дрехите и…
— Не! Остави всичко тук!
Даян я зяпна смаяно.
— Да оставя всичко ли?! Та ние току-що купихме…
— Бързо!
— Добре. — „Надявам се, че знае какво прави“ — си помисли Даян, докато неохотно се обличаше.
— Бързо! — задавено извика Кели.
Даян припряно я последва навън. „Сигурно съм се побъркала!“
Когато стигнаха във фоайето, Даян вече тичаше до Кели.
— Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?
Кели се огледа.
— Оттатък улицата има парк. Трябва… трябва да поседна за малко.
Ядосана, Даян отново я последва. Седнаха на една пейка.
— Какво правим тук? — попита Даян.
В този момент от хотела се разнесе силна експлозия и прозорците на една стая на петия етаж изхвърчаха навън заедно с купища парчетии.
— Това… това беше бомба… В нашата стая. — Тя ужасено се обърна към Кели. — Как… Как разбра?
— Камериерката.
Даян я гледаше озадачено.
— Какво по-точно?
— Камериерките не носят обувки на Маноло Бланик за триста долара.
Даян се задъха.
— Как… как са успели да ни открият?
— Не знам. Но не забравяй с кого си имаме работа.
Страхът им растеше с всяка секунда.
— Танър Кингсли даде ли ти нещо, когато беше в кабинета му? — попита Даян.
Кели поклати глава.
— Не. А на теб?
— Не.
Двете едновременно се сетиха.
— Визитката му!
Отвориха чантичките си и извадиха визитните картички, които им бе дал Танър.
Даян се опита да счупи своята, ала картонът не се огъваше.
— Вътре има някакъв чип — бясно каза тя. Кели също опита да огъне визитката.
— И в моята. Значи така са ни следели тези гадняри.
Даян взе визитката от ръцете й.
— Дотук беше.
Излезе на улицата и хвърли визитките. След минути щяха да ги прегазят десетки коли и камиони. В далечината виеха приближаващи се сирени. Кели се изправи.
— Най-добре да се махаме оттук, Даян. След като вече не могат да ни следят, няма от какво да се боим. Аз се връщам в Париж. Ти какво ще правиш?
— Ще се опитам да открия причината за всичко това.
— Внимавай.
— И ти.
Даян се поколеба за миг.
— Кели… благодаря. Ти ми спаси живота.
— По-рано те излъгах за нещо и сега ме е срам.
— За какво?
— Помниш ли какво ти казах за картините ти?
— Да.
— Всъщност ми харесаха — много. Бива си те.
Даян се усмихна.
— Благодаря. Боя се, че и аз бях доста груба с теб.
— Даян?
— Да?
— И не съм израснала сред камериерки.
Даян се засмя и двете се прегърнаха.
— Радвам се, че се запознахме — топло каза Даян.
— И аз.
Взираха се една в друга. Беше им трудно да се сбогуват.
— Знаеш ли — рече Даян. — Ако имаш нужда от мен, ето телефонния ми номер. — И го написа на един лист от бележника си.
— А това е моят.
— Е, сбогом.
— Да… Сбогом… Кели — с пресекнат глас отвърна Даян. Тъмнокожата жена се отдалечи. На ъгъла се обърна и махна с ръка. Даян също й махна в отговор. Когато Кели изчезна, тя вдигна поглед към черната дупка, която едва не се беше превърнала в тяхна гробница, и потръпна.
Глава 29
Кати Ордонес влезе в кабинета на Танър Кингсли със сутрешните вестници.
— Пак се повтаря същото. — Тя му ги подаде. Всички имаха еднакви водещи заглавия: „Мъгла нарушава живота на големите германски градове“, „Всички германски летища затворени заради мъгла“, „Мъглата в Германия взима все повече жертви“. — Да ги пратя ли на сенатор ван Лювън?