— Какво става?
— Това-онова — Сейер се огледа наоколо.
Надникна през прозореца на колата към гората, потънала в мараня. Прииска му се да се хвърли в морето с главата надолу, да се разхлади от непоносимата жега.
— Някой да е звънил?
Скаре мълчеше. През последното денонощие го преследваше ужасно съмнение. Въпреки силното му убеждение, че е прав, отвътре му нашепваше малък дявол.
— Дефинирай „някой“.
— Боже мой, който и да е.
— Никой не е звънил — най-сетне отвърна Скаре.
— Добре.
Настъпи мълчание.
— Случило ли се е нещо? — попита Скаре.
— Ерки не е убиецът на Халдис.
— О, я стига. Само това ми липсва. Да започнем отначало. Пробвай с друга новина, в момента не понасям шеги.
— Не се шегувам. Не е бил той.
— Ясно, шефе!
Настана гробна тишина. Скаре мисли дълго.
— Аха — най-сетне се обади той. — Започвам да загрявам накъде биеш. Едно момиче позвъни в участъка. Касиерка е в магазина на Бриген за хранителни стоки. Сетила се за нещо изключително важно и решила да ми го каже.
— Слушам те.
— Едно от момчетата в детския дом ходило няколко пъти да помага на Одеман да носят продукти на Халдис. Един вид да се обучава. Познай кое е момчето.
— Каник.
— Халдис му плащала с шоколад. Сигурно е знаел къде стои портмонето й.
Сейер кимна.
Скаре продължи:
— Ей, шефе, един човек идва тук.
— Дефинирай „един човек“.
— Доктор Стрюел.
— Аха. Какво искаше?
— Нямам представа. Дадох й лист и плик и тя ти написа съобщение. На бюрото ти е.
Сейер запали колата. Мислите се щураха из главата му.
— Якоб — каза той със злорада нотка в гласа, — знаеш какво означава това, нали?
— В смисъл?
— Ще скачаш с парашут.
— Добре, де. Май така излиза.
Дълга пауза.
— Само да ти напомня. Иначе хич не си падам по басовете. За мен няма никакво значение дали ще скочиш, или не. Няма да изгубиш уважението ми, ако се откажеш.
— Но няма и да се издигна в очите ти, нали?
— Не се притеснявай за това.
— Ще скоча, разбира се.
— Уповаваш се безусловно на вярата, нали?
— За пръв и последен път ще я подложа на изпитание. Май вече стана крайно време.
Сейер отвори вратата на кабинета и влезе. Върху подложката за писане, изобразяваща картата на света, го чакаше бял плик като платноходка насред Тихия океан. Внимателно го вдигна. Мушна пръста си под капака. Ръцете му трепереха, когато извади листа.
Скаре се втурна вътре. Сепна се при вида на разтреперания Сейер с лист в ръка.
— Извинявай — смотолеви той. — Какво става?