— Носят се много слухове — поясни Гурвин. — Набеждават го за всички престъпления. Аз поне не знам да е бил замесен в някакво криминално деяние, като изключим, че се промъква без билет във влака и отмъква разни дреболии от магазините. Вече не съм толкова сигурен.
— Какво краде от магазините?
— Шоколад.
— И не поддържа контакти със семейството си?
— Ерки не иска да ги вижда. Те няма как да му помогнат. Бащата се е отказал от сина си, защото смята положението за безнадеждно. Не бива да го осъждате. Ерки чисто и просто е непоправим случай.
— Добре че лекарят му не ви чува в момента — тихо отбеляза Сейер.
— Може и да греша, но той е болен почти откакто се е родил или, по-точно, откакто почина майка му преди шестнайсет години. Това не е съвсем без значение.
Сейер се изправи и бутна навътре стола.
— Елате да си вземем по чаша кафе и да ми разкажете всичко, което знаете.
Каник се бе възкачил върху леглото като величествен Буда. Слушателите му, насядали в полукръг на пода, се удивиха на способността му действително да кръстоса крака в седнало положение въпреки килограмите си. Първо никой не се върза на приказките му. А и как да повярва човек, че Каник е намерил труп в гората? Че и със забита в окото мотика? Поне той представи така нещата. Със забита в окото мотика. Особено трудно го преживя Карстен, най-големият от момчетата, защото бе установил монопол върху истината. Каник още виждаше пред очите си неговото изражение, когато Маргюн потвърди разказа му. Това се превърна в една от големите му победи. Сега всички искаха да чуят историята от устата на Каник с всички подробности. Момчетата, прекарали достатъчно време в детско-юношеския дом, знаеха, че всичко на този свят се заплаща. Затова наредиха върху леглото пред Каник подаръци: шоколад, пакетче розови дъвки „Хуба Буба“, опаковка чипс със сол и черен пипер и кутия бонбони с аромат на мока. Освен това купиха десет цигари и еднократна запалка. Всички хлапета очакваха историята с блеснали очи. На Каник му беше пределно ясно, че няма да се оставят да ги залъже със сухи, безпристрастни факти. Те искаха да се лее кръв. Нито повече, нито по-малко. А и познаваха Халдис. Тук не ставаше дума за съобщение във вестника, а за жив човек. Е, поне преди убийството тя беше жива.
На Каник му бяха забранили да разказва подробно какво е видял.
Маргюн не искаше подобни истории да разбунят духовете в дома. И без това хлапетата много често се заяждаха едно с друго и малобройният персонал едва успяваше да озапти тези събрани от кол и въже момчета.
Каник стисна тъмните си сини очи. Реши да започне със Симон и да завърши с Карстен. Симон, едва осемгодишен, напомняше на полуразтопен шоколадов мус — сладък, тъмен и мек.
— Бях излязъл с лъка — подхвана Каник и прикова очи в Симон. — Тъкмо обстрелях тлъста врана с втората си стрела. Нося два върха за стрели в тайна преграда на куфара ми. Поръчах си ги от Дания. Не казвайте никому. В Норвегия са незаконни — важно отбеляза той.
Лицето на Карстен се изкриви в болезнена гримаса. Единствено той съумяваше да постигне такава мимика.
— Птицата се строполи в краката ми като чувал със захар. В гората нямаше жива душа, но ме обзе ужасното усещане, че наблизо някой дебне. Познавате ме. Постоянно ходя из гората. Винаги предчувствам бедствията. Сигурно защото се подвизавам в средите на животните.
Пое си дъх, доволен от поставеното драматично начало. Симон го зяпаше в устата. Никой не смееше дори да въздъхне от страх Каник да не изгуби нишката на разказа си.
— Зарязах враната на земята и поех към стопанството на Халдис — той се обърна към Сиверт, единайсетгодишен хлапак с обсипано с лунички лице и плитка на тила. — Там цареше необичайна тишина. Халдис винаги става рано, затова отидох да я навестя. Реших да си поискам чаша сок или нещо такова. Не се виждаше жива душа, но завесите бяха разтворени и аз си помислих, че тя сигурно е седнала да чете вестник с чаша кафе в ръка, както обикновено.
Ян Фарща с прозвището Яфа погледна Каник в очите, изгарящ от нетърпение да чуе продължението.
— А и се надявах да си изпрося филия ръчно приготвен хляб с домашно сирене — продължи Каник. — Веднъж Халдис ме почерпи с осем филии, но този път не получих нито една.
Премига при мисълта за болезнения спомен.
— Стига отклонения! — извика Карстен и погледна към бонбоните с аромат на мока върху килима: неговата отплата за историята.