— Забелязах я веднага щом заобиколих кладенеца. Казвам ви, момчета — едва преглътна той, — тази гледка ще ме преследва до края на живота ми.
— Добре де, ама какво видя!
Гласът на Карстен премина във фалцет. Единствено по неговото лице се бяха появили наченки на мустаци над устните и на младежки пъпки около ноздрите.
— Видях трупа на Халдис Хурн! — напевно издекламира Каник и си отдъхна, защото често забравяше да диша. — Просната по гръб на прага, със забита в окото й мотика. От дупката течеше истинска мозъчна маса. Впрочем прилича на овесена каша. — Очите му внезапно добиха отнесен блясък.
— Какво представлява мозъчната маса? — тихо се поинтересува Симон.
— Ами мозък — потиснато обясни Карстен.
— Но мозъкът не е течност, нали?
— Напротив, тече като разпран. Нямал си представа, нали, че между ушите ти има течност, рядка като супа?
Симон дръпна конец от ризата си и не се отказа, докато не го откъсна.
— Веднъж съм виждал мозък в стъклен съд. Изобщо не течеше.
Гласът му звучеше сърдито, но и малко изплашено, защото Симон се осмели да надигне глава в компанията на опитните си приятели. Когато си най-малкият, няма какво толкова да се направи.
— Не е бил в течно състояние, разбира се, аматьор такъв. Нали е бил фиксиран. Тогава заприличва на гъба и може да се реже на тънки резени. Гледал съм по телевизията.
— Какво означава фиксиран? — отново попита Симон.
— Втвърден — обясни Карстен. — Поливат го с вещество, което го втвърдява. С мозъка на Каник няма да им се наложи да го правят. Той отдавна е закърнял.
— Престани! Остави Каник да довърши!
Този път го прекъсна Филип. Ако двамата започнат да се препират, останалите никога няма да чуят края на историята. А и Маргюн може да влезе всеки момент. Не че тя си прави илюзии. Много добре знае колко „съвестно“ момчетата спазват забраните й. Въпросът е колко време ще им даде и колко подробности ще успеят да чуят.
Каник изчака с търпението на свещеник, като същевременно поглеждаше крадешком към наградата си върху леглото. Взе решение първо да изяде бонбоните с аромат на мока.
— Тялото вече бе започнало да се разлага — продължи разказа си той, като натърти на разлага.
— Какво? — Карстен издуха въздуха през носа си. — Я посмали малко! Отнема няколко дни, преди трупът да започне да се разлага. Щом Ерки дори не е успял да избяга, няма как да си въобразяваш…
— Знаеш ли колко горещо беше в гората? — Каник се хвърли напред в леглото, а гласът му трепереше от негодувание. — В такава жега трупът се разлага за минути.
— Нямаш представа какво говориш. Ще попитам ченгетата, ако се появят. Но ти едва ли си толкова важен свидетел, Каник, иначе отдавна щяха да са дошли.
— Шерифът обеща да минат оттук.
— Ще я видим тази работа. Я зарежи тези приказки за разлагането, защото няма да се вържем. А и съм си платил за истината.
— Добре! Мога да прескоча най-неприятните подробности. Все пак между нас има малки деца. Ще се върна на мотиката…
— Каква беше тя? — обади се отново Филип.
— От онези, с които се копае земята, когато вадиш картофи или плевиш. Приличаше на брадва, с по-дълга дръжка. По принцип не се различаваше много от брадва, защото главата на Халдис беше почти срязана наполовина, а окото й се бе отделило от лицето и висеше над бузата й на тънка кожна нишка и…
— Много филми си гледал — изпуфтя отегчено Карстен. — Я по-добре ни разкажи за Ерки — помоли той.
— Кой е Ерки? — отново полюбопитства Симон. Той не беше от града и постъпи наскоро в дома.
— Страшилището на гората — ухили се Карстен, докато чоплеше една пъпка. — Сигурно ще му се размине. Винаги става така. Нали е луд за връзване, а лудите не ги осъждат. Вкарват ги в психиатрични клиники и ги тъпчат с хапчета, а после пак ги пускат на свобода и те продължават да убиват. И усмирителна риза да му бяха сложили, щеше да убива със зъби.
— Кога ще го пускат? — разтревожено попита Симон.
— Той е на свобода, глупако. Още не са го намерили.
— Къде на свобода?
— Из гората.
Симон погледна изплашено през прозореца, над върховете на дърветата.
— Ерки е душевноболен, но това не значи, че е глупав — замислено отбеляза Каник. — Той също ме видя. Възможно е да реши да ме преследва. Всъщност трябваше да потърся защита от полицията.