Ерки започна да го преценява. Морган остана потресен от пламтящия му поглед.
Височина: не повече от сто и седемдесет сантиметра.
Морган чакаше мълчаливо.
Тегло: двайсет килограма по-тежък от мен. Възраст: сигурно около двайсет и две. Гъста, къдрава коса с цвят на пясък. Правилни сиви вежди. Сиво-сини очи. Малка уста с пълни устни.
Морган си дръпна от цигарата и въздъхна нетърпеливо.
Малки уши с месести висулки. Къси пръсти, дебели като наденички, закръглени бедра и прасци. Малко подут. Черти на лицето: детски. Интелигентност: в нормални граници, но клони към ниска.
Цареше пълна тишина. Дори птиците не се обаждаха. Само Ерки чуваше кикота, долитащ от мазето. Морган се изправи рязко и извади револвера.
— Прави се на потаен, щом така ти харесва. Ставай, продължаваме нататък!
Обзе го противното усещане, че го правят на глупак, без да разбира защо.
— Ти си само снимка — изведнъж изтърси Ерки.
— Казах ти да си държиш езика зад зъбите!
— От онези снимки, които никой не иска да обърне, за да прочете текста на гърба.
— Тръгвай!
— Някога хрумвало ли ти е подобно нещо? — настоя Ерки. — Никой не знае кой си. Нима това не е ужасно, Морган!
Морган го погледна изумено. Ерки се изправи бавно, с умели движения, направи голяма крачка, за да не стъпи в лепкавата кръв, и отново тръгна надолу, към мястото с хубавата гледка, където бяха оставили колата. Оттам се виждаше морето — студено и синьо, както и пътя с минаващите автомобили.
— Не, по дяволите! Продължаваме нагоре! Ти да не си пълен идиот!
— Какво ще направиш, ако отида там, където си искам? — тихо попита Ерки.
— Ще пробия проклетото ти чело с куршум и ще те зарежа в някоя дупка. Побързай!
Ерки вървеше по-бързо от всякога. Беше си отпочинал, а и се чувстваше по-добре, когато беше в движение.
— Добре, така става. Ако наистина се ориентираш в района, а не блъфираш, намери стара изоставена вила или каквото и да е, където да можем да отседнем.
Стара вила. Имаше доста такива къщи. Повечето се намираха от другата страна на билото, на няколко километра оттук. Пътеките бяха труднопроходими, а горещината — убийствена. Ерки ожадня. Не си призна, но очакваше и Морган да е в същото положение. Чуваше как спътникът му пуфти зад гърба му. Морган подзе с по-спокоен глас:
— Ако забележиш поток или нещо подобно, кажи ми. Направо умирам от жажда.
Ерки продължи да върви, размахвайки крайниците си. Дългата му черна коса, якето и разкроените му панталони се мятаха наляво-надясно. Морган се взираше объркан в гърба му. Този тип се различаваше твърде много от останалите хора. „Защо не го пусна да си ходи? — помисли си Морган. — Защо мъкна със себе си това черно плашило? Можех да го оставя в колата. Дали го взех само заради опасението, че ще обясни на полицията как изглеждам? Или има и друга причина? Та този тип вероятно изобщо няма да си отвори устата, ако попадне в лапите на полицията.“ Погледна си часовника. Морган реши да спре след половин час и да чуе новините по радиото, за да разбере с какво разполагат полицаите към този момент. Закрачи с всички сили, а жаждата върлуваше в устата и гърлото му. В сака си носеше уиски, но беше достатъчно разсъдлив, за да изчака. Душевноболните могат да бъдат опасни. Макар и този ненормалник да не изглежда як физически, лудостта и липсата на задръжки вероятно са в състояние да му дадат неподозирана сила. За по-сигурно Морган предпочете да се води по ума му и да не го провокира прекалено. А и двамата не бяха врагове. Морган съвсем импулсивно реши да вземе тази откачалка със себе си и изскочи от банката с ненормалника пред гърдите си, сякаш се прикриваше с огромен щит. „Отпусни се — каза си той. — Този Ерки не е лош, само дето дрънка разни странни работи.“ Сети се колко изплашени бяха пациентите, когато работеше в психиатричната клиника.
Ерки спря и потупа последователно двата джоба на якето си. Мушна си ръката в джоба на панталона, обърна се и се загледа в тревата.
— Какво има? — измери го с очи Морган. — Изгуби ли нещо? Тоест, нещо друго освен ума си?
Ерки потупа още веднъж последователно всичките си джобове.
— Ще ти дам назаем една цигара, ако търсиш това.