Болницата се намираше на най-високата точка в района. Ето така трябва да изглежда едно лечебно заведение. Външният му вид ясно показва на целия свят, че пътят към проясняването не е осеян с рози. Ако преди това не бяха стигнали до този извод, пациентите, след като пристигнат тук безгранично отчаяни и ги въведат в тази грамадна сграда, щяха да го разберат.
Пътят беше лош, тесен и осеян с дупки. Очакванията на Сейер да са го ремонтирали не се сбъднаха. От последното му посещение бяха изминали много години. Като млад полицай доведе тук младо момиче. Намериха я в тоалетната на автогарата. Беше се заключила вътре, гола-голеничка. Разбиха вратата. Лицето й бе изкривено от ужас. Държеше в ръка ролка тоалетна хартия. Мигновено започна да яде хартията, сякаш съдържаше жизненоважни, тайни сведения, които смяташе да брани с цената на живота си. Ръката му увисна във въздуха помежду им. Тя се вторачи в нея, все едно вижда протегната лапа. Той стоеше с одеяло в ръце, за да я наметне. През цялото време говореше тихо и тя го слушаше, но сякаш едва долавяше гласа му през оглушителен шум и й струваше извънредно усилие да различи думите му. Изражението й обаче бе доста красноречиво: възприемаше посещението му като миг, в който ще й наложат жестоко наказание. Думите му, уверенията, внимателният тон, цялото му старание да звучи искрено претърпяха неуспех. Затова се наложи да прибегне до най-омразното му средство: да я изведе насила. Писъците й още кънтяха в ушите му. Помнеше тънките й ъгловати рамене.
„Пътеводителя“ представляваше внушителна сграда, но отблизо авторитетът й се разклащаше заради лошата поддръжка. Избелелият червен тухлен зид бавно придобиваше същия сивкав нюанс като на асфалта по улицата. Постепенно потъваше във вечността. Въпреки това сградата изглеждаше красива, но все пак сега бе обилно окъпана в слънчева светлина. Сейер не се затрудни да си представи как ще изглежда болницата при други атмосферни условия, например през есента, когато дърветата протегнат нагоре оголените си клони, а вятърът и дъждът заудрят по прозорците. Тогава болницата щеше да заприлича на замъка на граф Дракула. На покрива се извисяваше голяма кула, покрита с позеленели медни плочи. Оформлението на фасадата включваше няколко красиви еркера, но тесните и високи прозорци не се вписваха в цялостния архитектурен стил на сградата. Главният вход представляваше красив портал с грижливо изградено стълбище. До него се намираше класически вход на болница с широки стъклени врати, където шофьорите на линейките да дадат на заден ход или санитарите да внесат носилка.
Сейер прекрачи прага на болницата и, без да забележи, подмина невзрачната рецепция.
— Извинете? Къде отивате? — извика след него млада жена.
— Прощавайте. От полицията съм. Искам да поговоря с доктор Стрюел.
Сейер показа документ за самоличност.
— Качете се на първия етаж, там ще ви упътят.
Той й благодари и тръгна по стълбите. На първия етаж попита отново и го насочиха към чакалня с прозорец към морето и гората. Очевидно забраната за поливане не важеше за общината. Поляните се стелеха зелени и тучни като кадифе. Вероятно биха могли да намерят и по-разумно приложение на паричните средства. Сейер не допускаше тревата да има голямо значение за живущите тук. Строго погледнато обаче, той нямаше представа от тези неща. Потънал в такива мисли, Сейер се обърна внезапно, защото изпита усещането, че някой го наблюдава.
На отворената врата стоеше жена.
— Аз съм доктор Стрюел — представи се тя.
Той пое подадената му ръка.
— Елате с мен в кабинета ми.
Сейер я последва по коридора. Тя го покани в просторен кабинет. Предложи му да се настани на дивана. Сейер седна и попадна под обстрела на слънчев лъч. Мигновено плувна в пот. Доктор Стрюел се приближи до прозореца. Постоя с гръб към Сейер, загледана в поляната. Разчовърка безутешно саксийно цвете, което явно не се чувстваше добре.
— Е — най-сетне се обърна тя, — вие ли търсите моя Ерки?
Моя Ерки. В думите й имаше нещо трогателно и нито следа от ирония.
— Наистина ли го смятате за ваш?
— Никой друг не го иска — простичко обясни тя. — Да, смятам го за мой. Той е моя отговорност и мой дълг. Така ще си остане, независимо дали е убил възрастната жена, или не.
— С кого сте разговаряли?
— Потърси ме Гурвин. Но на мен наистина не ми се вярва да е така. Казвам ви го, за да знаете каква е позицията ми. Оставете го да скита известно време и ще се прибере по свое желание.