— Ерки отдавна ли е болен?
— Мнозина лекари са го отписали като неспасяем случай. Местят го от болница в болница, все едно е продукт за рекламация — въздъхна тежко тя. — Ако е убил тази жена, се опасявам, че за него вече няма надежда. Никой няма да бъде в състояние да му помогне. Не и както исках да го направя аз.
— А какво знаете относно причината за болестта му? — погледна я той и вдигна чашата.
— Не много. Имам си разни теории.
— Ще ги споделите ли с мен?
— От време на време съм се питала дали смъртта на майка му не е отключила болестта му.
— Според слуховете именно Ерки е причинил смъртта й — побърза да припомни Сейер. Май прекали.
— Чувала съм подобни спекулации. Самият Ерки ги разпространи.
— Защо?
— Защото той така си мисли.
— А вие как мислите?
— Предпочитам да оставя въпроса без отговор. Всички се нуждаем от втори шанс — твърдо заяви тя.
„Да — помисли си Сейер. — И аз имам нужда от втори шанс, но сигурно няма да се възползвам от него, дори да ми кацне в скута.“ Няма пръстен, но това не означава нищо. Някога пръстенът беше сигурен знак. Така човек отсяваше необвързаните. Така стори той и с Елисе. Гладки, дълги пръсти без халка. „Що за глупости ми минават през главата“ — смъмри се мислено той.
— Как е починала майка му? — попита на глас Сейер.
— Паднала е по стълбите.
— Той ли я е бутнал?
— Бил е на осем години.
— Децата на тази възраст са доста непредпазливи. Случва се да ударят някого по невнимание, докато играят. Ерки си е бил вкъщи, нали?
— Станал е свидетел на злополуката.
— Нямало ли друг у дома?
— Не.
— Какво точно знаете за инцидента?
— Почти нищо. Когато линейката пристигнала, седял на стълбите, явно от доста време, неспособен да помръдне.
Тя бръкна в джоба на блузата си и извади пакет леки цигари.
— Случило се е много отдавна — уточни тя.
— Още нещо: шериф Гурвин спомена, че Ерки е живял известно време в САЩ.
— Бил е в Ню Йорк седем години, заедно с баща си и сестра си. Прибирали са се в Норвегия по празниците.
— А верни ли са слуховете за контактите му с необикновен мъж в САЩ?
— Нямаше как да ги проверя — внезапно се усмихна тя. — Разговарях с баща му. Той ми призна, че не му държал сметка с какво се занимава в свободното си време. Интересуваше се повече от дъщеря си. За разлика от Ерки тя се справяла с всичко, особено я бивало в общуването. Говорите за магьосника, нали?
— Може този човек да му е пуснал някоя муха в главата.
— Ерки вероятно вече си е имал. Това обаче ни най-малко не подобри състоянието му. А за беда…
Изведнъж млъкна и се загледа в напитката си. Очевидно се колебаеше да продължи ли с откровенията си, или да спре дотук, без да прекрачва границата.
— За беда — повтори тя — самата аз започнах да се чудя дали действително притежава такава способност; дали наистина вижда повече от останалите и предизвиква случки чрез дълбока концентрация. Питала съм се възможно ли е да отключва събития със силата на волята.
Ето. Вече го каза.
Сейер смръщи вежди. Изпита дълбоко разочарование. Тъкмо я хареса, а сега разбра, че и тя не е с всичкия си. Не е трезвомислещата, интелигентна жена, за каквато я бе сметнал. Проклятие!
— Разкажете ми по-подробно за тези ваши съмнения — помоли той.
Тя плъзна поглед над статуята на голо момиче на колене, издигната в двора, а после и над целия болничен комплекс.
— Ще ви опиша първия си сеанс с Ерки. Всички пациенти посещават групова терапия, но имат и терапевт за индивидуални занимания. И така, дойде уреченият ден и час. Чаках го в кабинета си. Любопитно ми беше дали ще пристигне навреме, след като му бях показала къде трябва да се яви. Дойде на секундата. Дадох му знак да седна на дивана до прозореца. Той ме послуша. Отпусна се на дивана, без да обели дума. Не му виждах очите. В стаята цареше тишина. При първия сеанс с пациента и при първите разменени думи винаги има някаква магия.
Тя говореше тихо и страшно бавно. Сейер усети как гласът й го завлича в мислите й. Сякаш изведнъж самият той се озова в кабинета й по време на първата й среща с Ерки.
— Разполагаме точно с един час, започнах аз. Днес ти ще решиш как да го използваме. Той мълчеше. Не наруших тишината, тя не ме смущава. Пациентите обикновено не говорят много, а се случва и да не обелят дума при първата ни среща. Че дори и при втората. Поведението му не ме учуди. Той се разположи удобно, отпусна се, видимо си почиваше. Не ми изглеждаше нито нервен, нито стегнат. Реших да поговоря малко за себе си, тихо и спокойно.