— Какво си купуваше Халдис? — поиска да узнае Скаре.
— Само най-необходимото: мляко, масло, кафе, опаковъчна хартия, яйца. Не си позволяваше много. Не че нямаше пари, тъкмо обратното. Държеше ги в спестовната си книжка. По нейните думи заделяла доста пари. Сега сестра й ще наследи всичко. Халдис има сестра в Хамерфест, казва се Хелга Май.
— Тя ли ви каза за спестяванията си?
— Да, гордееше се с тях.
— Възможно ли е и други хора да са знаели за авоарите й?
— Да, предполагам.
„Когато се разчуе, че някой има пари, слуховете плъзват като гущери по нагорещен пясък — помисли си Скаре. Независимо че Халдис е държала спестяванията си в банката, склонните към кражба сигурно мислено са пренебрегнали тази информация в желанието си да се докопат до имането. Накрая слуховете са придобили нереални измерения. Халдис е фрашкана с пари! Вероятно ги държи под леглото. Нали старците по принцип ги крият точно там? Халдис, изглежда, не е виждала никаква опасност в откровенията си да сподели с търговеца, неин добър познат, за събраните пари. Намекнала е бегло, придружила е думите си със загадъчна усмивка. И ето, слуховете плъзват. Бриген сигурно е издал поверената му тайна на някой от редовните си клиенти. Е, нали знаеш, Халдис не е за оплакване. Споменали са нещо подобно след смъртта на съпруга й, когато някой близък е изразил безпокойството си за нея. Мнозина са подочули за парите. Така или иначе Бриген е знаел.“
— Обяснимо е — поясни търговецът. — Те нямаха деца. Затова успяваха да заделят малко пари. Не живееха в разкош. Турвал се грижеше за трактора като за дете: смазваше, търкаше, лъскаше. Един господ знае за какво са възнамерявали да ги похарчат, ако наистина са имали толкова много, колкото намекваше Халдис.
Скаре си отбеляза: „Провери сметката на Халдис Хурн“.
— А сестра й в Северна Норвегия?
— Живее добре, омъжена е, има и внуци.
— Значи, ако Халдис има спестявания, ще им се порадва семейството на сестра й?
— Предполагам. Турвал нямаше роднини, освен един брат, но той почина отдавна. Част от парите наследиха именно от него.
— Значи веднъж седмично ходите до стопанството? Всеки път в един и същи ден ли?
— Не, тя ми се обаждаше и се уговаряхме за различни дни. Често ходех в четвъртък.
— Кога бяхте там за последно?
— В сряда.
— Колко служители имате в магазина?
— Само Юна, касиерката.
— Няма други, така ли?
— Сега не.
— А имало ли е?
— Преди доста време при мен работеше млад мъж. Напусна бързо.
— Той познаваше ли Халдис?
Бриген непрекъснато кършеше пръсти.
— Ами… да, сигурно. Идвал е няколко пъти с мен да й носим продукти, но не изглеждаше особено заинтересован.
Скаре долови притеснение в гласа му. Отговорът прозвуча недружелюбно.
— Налага да се да ви попитам за името му.
Бриген като че ли искаше да го запази за себе си. Не можеше да си намери място на стола и започна да закопчава престилката си въпреки жегата.
— Томи. Томи Райн.
— Млад мъж?
— Двайсет и няколко годишен. Но той не прояви никакъв интерес нито към жителите, нито към селото.
— Знаете ли къде се намира в момента?
— Не.
— Споменавали сте, че Халдис държи портмонето си в кутията за хляб.
— Точно така. Но вътре нямаше много пари. Е, не съм го отварял лично, но когато дойдеше време да ми плати, виждах какво има. По принцип само няколко стотачки.
Скаре си водеше бележки:
— А Ерки Юрма? Знаете ли кой е той?
— Разбира се. Често идва в магазина.
— Какво си купува?
— Нищо. Взема си каквото му се яде и си тръгва. Ако извикам след него, се обръща на вратата, почти изненадан от реакцията ми, и размахва задигнатото, сякаш ми показва, че е взел само един шоколад. Не съм настоявал да ми го плаща, защото той си е особняк. С него не може да се говори нормално. Никога не ме е ощетявал със скъпи продукти. Задига само разни дреболии. Но се е случвало да се разгневя. Той не се интересува от никакви закони и правила.