— Якоб Скаре — представи се той с усмивка.
Сигурно в името му има нещо библейско, помисли си тя.
— Искам само набързо да ви попитам дали сте ходили до стопанството на Халдис?
— Веднъж, с Од — кимна тя, без къдриците й да помръднат. — Беше съботен следобед и колата ми се беше развалила, та той ми предложи да ме закара до вкъщи, ако нямам нищо против, но да минем по заобиколния път покрай къщата на Халдис. Беше й свършило кафето. Оттогава мина много време.
Тя си свали очилата и ги сложи в скута си.
— Знаете ли дали друг се е качвал при Халдис по работа?
Тя се позамисли.
— За кратко при нас работи един тип. От ГКС се обадиха да ни питат дали имаме свободно място за него.
— ГКС? — изненада се Скаре.
— Грижа за криминално проявените на свобода — поясни тя. — Свързаха се с Одеман да го питат дали някакъв тип може да почне пробно работа при нас. Тази организация всъщност осигурява подкрепа на бивши затворници и…
— Знам — побърза да я прекъсне Скаре. — Томи Райн?
— Да, така се казваше.
— Случвало ли се е и той да ходи при Халдис?
— Един-два пъти. Не работи дълго при нас, пръждоса се нанякъде. Тук му се струваше много скучно. Нямало кьорава кръчма. Сега не знам къде е, а и не съм го виждала оттогава.
— Симпатичен ли ви беше?
Тя се замисли и се опита да си спомни лицето му, но пред очите й изникнаха само синьо-черните татуировки по ръцете му. Сети се и какво безпокойство изпитваше близо до него, макар че той изобщо не я поглеждаше. Не и по начина, по който тя мечтаеше да я гледат мъжете. Това впрочем й се случваше много рядко. Когато си припомни този факт, се почувства засегната от пренебрежението му. Даже мошениците не се заглеждаха по Юна.
— Симпатичен? В никакъв случай — отмъстително заяви тя.
— Бриген не ми спомена за присъдата му — предпазливо призна Скаре и я погледна заговорнически.
Тя не успя да му устои.
— Не, разбира се. Та Томи е негов племенник, а той се срамува от роднините си. Томи е син на сестра му.
— Гледай ти, така ли било!
Скаре нарочно не записа информацията, за да не създаде у нея усещането, че злослови.
— Знаете ли за какво е лежал в затвора?
— За обикновена кражба.
— Бриген женен ли е?
— Вдовец.
— Аха.
— От единайсет години живее сам.
— Ясно, единайсет години — търпеливо се усмихна Скаре.
— Тя се самоуби — прошепна неочаквано Юна с интонацията, с която хората одумват нечия изневяра.
Скаре кимна красноречиво. „Такива събития като че ли обясняват защо хората са такива и защо животът им е станал такъв“ — помисли си той. Награди касиерката с благодарен поглед в знак на признателността си за предоставената информация.
— От колко време работите тук? — дружелюбно попита той.
— От осем години. Започнах малко преди смъртта на съпруга на Халдис.
Тя се стараеше да отговаря еднозначно и ясно, без да се впуска в незначителни подробности, защото младият полицай сигурно е зает човек и едва ли харесва объркани свидетели. Но все пак осъзнаваше, че той няма да си тръгне, ако тя продължава да му говори, а и в магазина не влизаха клиенти.
— Познавате ли Ерки Юрма?
— Лично не, но знам кой е.
— Страхувате ли се от него?
— Всъщност не. Но ако го срещна сама насред тъмен селски път, сигурно ще се изплаша. Вероятно в такава ситуация бих се изплашила от всекиго.
Освен от теб, помисли си тя. Ти приличаш на ангел.
— А как върви търговията? Тринайсет крони и петдесет и седем йоре не е ли твърде солено за черно хлебче? — кимна той към плаката до рафта за хляб.
— Боя се, че конкуренцията предлага много по-изгодни цени от нас — обезсърчено въздъхна тя. — Тук почти не идват клиенти. Не печелим добре. А сега ще отварят и нов търговски център на половин час оттук. Спукана ни е работата.
По лицето й внезапно се изписа угрижена физиономия.
— Търговски център ли? — окуражително се усмихна Скаре. — Защо не опитате да си намерите работа там, ако Бирген фалира?
Тя сериозно се замисли над идеята, защото неведнъж си бе мечтала за подобно нещо. Само дето не бе посмяла да го сподели с някого.
— Слушайте сега — тихо подзе Скаре и се наведе напред. — Искам само да сверя показанията му. Вчера Бриген цял ден ли беше в магазина?