Нямаше представа колко време прекара в ходене, но накрая събра кураж и застана пред входната врата. Отвори я, първо много предпазливо. Слънчевите лъчи неудържимо обливаха къщата. Сведе очи и полека излезе на каменното стълбище. Направи няколко бавни крачки в тревата. Спря, подуши шишарките по дърветата, после стръковете папрат на земята. Корен, стъбло и лист. Най-сетне пое нанякъде. Не знаеше накъде, нито с каква цел. Нестор направляваше стъпките му надолу по склона, към населения район. Все още беше ранна сутрин. Най-бодрите хора, току-що подали крака изпод завивките, повдигаха завесите и посрещаха прекрасния ден. Топъл, слънчев, ослепително зелен. Оптимистично си правеха планове как ще го оползотворят, защото времето беше чудесно, а лятото — твърде кратко. Такива мисли занимаваха и Халдис Хурн. Тя живееше сама в малко стопанство недалеч от старото селище на фините. Точно когато Ерки нагази в тревата, тя изхлузи нощницата през главата си.
И първата, и втората цветуща младост отдавна бяха отминали безвъзвратно. А и тя надебеля доста. Но за рядко срещаните души, лишени от предразсъдъци, тя представляваше приятна гледка: едра, закръглена, с високи гърди и побеляла плитка, спускаща се по гърба й като дебело въже. Лицето й беше кръгло и свежо, бузите — розови, а погледът й бе запазил живата искрица въпреки възрастта й.
Тя мина през всекидневната и кухнята и отвори вратата към двора. Вдигна лице към слънцето. Постоя на стълбите с притворени очи, облечена в карирана престилка и обута в дървени обувки. Чорапите стигаха до коленете й. Не че й беше студено. Просто според нея жените на нейната възраст не бива да демонстрират твърде много плът и въпреки че тук идваше само търговецът и то веднъж седмично, Господ Бог неотклонно следеше хорските дела. За добро или за зло, така да се каже, защото макар и да вярваше в него, се случваше да му се разгневи, а после да не го помоли за прошка. В момента Халдис наблюдаваше с удивление настъплението на глухарчетата. Целият двор беше осеян с тях. Сториха й се избуяли като плевели, замърсяващи подреденото й стопанство. Два пъти през лятото плевеше с мотика. Покосяваше растение след растение с отривисти движения. Обичаше да се труди, но от време на време се вайкаше, за да напомни на покойния си съпруг в какво затруднение я бе оставил, когато падна от трактора заради тромб с големината на оризово зърно, запушил кръвоносен съд. Въпреки всички опити на лекаря да й обясни механизмите на болестта умът й не побираше как е възможно този жилав, здрав мъж, тази канара от мускули, да се пречупи заради подобно нещо. За нея смъртта на съпруга й си остана напълно необяснима, както летенето на самолетите или фактът, че чува ясно в слушалката жалния глас на сестра си Хелга чак от Хамерфест.
Налагаше се да започне с работата, преди да е станало твърде горещо. Намери мотиката и я изнесе на двора. Заслони лице с ръка и огледа площта, за да си изготви план. Реши да започне от стълбите и да се движи ветрилообразно, покрай кладенеца, към навеса. В коридора намери кофа и гребло. Работеше по установен ритъм, копаеше упорито, с по два-три удара на растение, докато капна от умора. После, по-спокойно, започна да събира шумата, да я тъпче в кофата и да я изсипва в ямата за тор зад къщата. „От пръст сме създадени“ — помисли си тя и удари дъното на кофата, та да падне всичката шума. После продължи да копае. Широкият й задник стърчеше, вирнат към небето, и се люлееше в такт с ритъма на мотиката. Престилката на червени и зелени карета се развяваше леко под слънцето. По челото й се стичаха капки пот, а плитката през цялото време се удряше в рамото й. Обикновено я закрепяше на главата си, навита на кок като лъскава змия, чак след като си направеше сутрешния тоалет.