Ерки отстъпи встрани и се сви, готов за атака. Морган се поколеба и го изгледа, но не спря. Ерки се спусна върху него като хищник. Неочаквано заби зъби в носа му. Челюстите му се заключиха като клещи. Той усети как острите му зъби пробиха кожата и хрущяла и проникнаха чак до костта. Морган залитна, размаха силно ръце, но Ерки не го пусна. Зъбите му останаха впити в носа на Морган дълго. После Ерки се опомни и се отдръпна.
Морган не издаде звук, поне в началото. Вторачи се в Ерки с невярващ поглед. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае какво се е случило. Върхът на носа му беше отхапан и се люлееше почти откъснат като краешник на хляб. От раната бликна кръв на слаби тласъци. Морган се разкрещя. Вдигна ръце и се хвана за носа, усети вкуса на кръвта в устата си; последва странно изтръпване.
— О, боже господи! — изрева той и се свлече на колене. — Ерки! Помогни ми, кървя!
Коленичил в пирена с ръце на носа си, той наистина представляваше жалка гледка. От раната капеше кръв. Ерки го гледаше втренчено. Клатеше се, едновременно ужасен при вида на толкова много кръв и по-спокоен, защото най-сетне бе ухапал Морган. Сега всичко щеше да се промени. Чуваше олелията от Мазето. Те го приветстваха като герой с нестихващи аплодисменти.
— Не биваше да ми натякваш. Не мога да понасям да ме нервират!
Пак крещиш. Толкова е отвратително.
— Раната ми ще се възпали! — жалваше се, хлипайки, Морган. — Осъзнаваш ли какво направи? Напълно луд си, по-добре веднага се връщай в психиатричната клиника. Мамка му, човече, може да умра от това!
— Опитах се да те предупредя — тихо отвърна Ерки, — но ти не ме послуша.
— Боже мой, какво ще правя?
— Покрий го с малко мъх — посъветва Ерки.
Гледката беше потресаваща: Морган, обут в шарени бермуди с откъснат нос.
— По света се водят много войни — сериозно продължи Ерки.
— Нямам дори с какво да си почистя раната! Наясно ли си колко опасно е ухапването от човек? Няма да зарасне никога. Проклето побъркано същество!
— Ставаш различен, когато се страхуваш.
— Затваряй си устата!
— Нали са ти слагали ваксина против тетанус?
Морган мълчеше. „Крайно време беше“ — помисли си Ерки. Морган дрънкаше прекалено много. Къщата беше пълна с боклуците му.
— Оттогава минаха няколко години — изхлипа той. — Ваксината може вече и да не действа. Само за няколко часа ще се стигне до натравяне на кръвта. Нямаш представа какво направи! Идиот такъв!
— Дезинфекцирай раната с уиски — меко предложи Ерки. — Ще ти дам слиповете си за превръзка.
— Млъквай, чуваш ли! Мамка му, не издържам повече!
Внезапно Морган започна да търси револвера опипом из пирена, без да сваля другата ръка от носа си. Ерки забеляза оръжието в зеленината поради лъскавия му блясък. И двамата се спуснаха към него, но Ерки се оказа по-бърз. Взе го и го претегли в ръката си. Морган мигом се разтрепери. От гърлото му се изтръгнаха звуци на ужас и той се помъчи да се отдръпне заднишком в пирена. Брадичката му увисна и Ерки видя черните пломби в устата му. „Обезумелият от страх човек не е никак приятна гледка“ — помисли си Ерки. Вдигна револвера във въздуха и го запрати с всичка сила в езерото. Оръжието описа голяма дъга и цопна почти безшумно във водата.
— Гадно лайно такова!
Морган отново се отпусна безсилно на земята, обзет едновременно от облекчение и отчаяние.
— Защо не те застрелях! Трябваше вече отдавна да съм го направил! — Устните му трепереха. — Съжалявам, дето още в банката не ти светих маслото и не ти разпорих задника! Само за час може да настъпи пълен ад! Нужен ми е лекар! За кого, по дяволите, се смяташ?
— Аз съм Ерки Петер Юрма. Дошъл съм само на гости.
Морган продължаваше да хлипа. Представяше си как плътта му започва да гние, как отровената кръв плъзва по кръвоносните му съдове със скоростта на светлината и се влива право в сърцето му. Причерня му.
— Сложи слама там, където може да паднеш — поучително напомни Ерки и пое нагоре по пътеката.
Зад него се чу ревът на Морган:
— Недей да си тръгваш!
— Мухата, която не литва от трупа, попада с него в гроба — продължи Ерки, но все пак спря.
Никога не се бе случвало някой да го вика за помощ. Трогна се при вида на мъжа с разкървавения нос. Вече не му се струваше толкова жалък, не и по същия отвратителен начин.
— Кажи нещо, де! Помогни ми с раната! Вече няма да мога да се показвам пред хората — хленчеше Морган.